Хиацинт се поколеба, а сетне я смушка на свой ред.
— Менажерията е отворена за всички, принцесо.
— Да, а след пет минути вратите ще се заключат. Тук няма никого.
Той хвърли поглед през рамо.
— Права си. Може би наистина е скришно.
Нов шепот надежда размъти главата й. Може би. Може би…
— Ела да повървим заедно — рече Хиацинт и слезе от мостчето.
Уинтър тръгна с него край езерото. Той беше впил поглед в земята, а едната му ръка току докосваше дръжката на ножа. Вечно на пост.
— Има ли нещо…?
— Да — прошепна той, сякаш го бяха изтръгнали от унес, — има едно-две неща.
— Хиацинт?
Той разтри челото си. Уинтър не можеше да си спомни кога за последен път го бе виждала тъй неуверен.
— Всъщност искам да ти кажа много неща.
Сърцето й подскочи. Мислите й се объркаха и тя с мъка успя да произнесе едно смутено „О?!“.
Хиацинт я стрелна с очи, но бързо сведе поглед към пътеката. Минаха по още един мост, изработен от слонова кост. Лебедите се бяха пръснали, но един още се носеше по водата след тях, като от време на време потапяше главата си във водата. От другата страна на пътеката бяха белите зайци, които следяха разходката им с червените си очи и помръдваха носове.
— Още откакто бяхме деца, винаги съм искал да те защитавам.
Устните й пламнаха. Да можеше Хиацинт да спре за малко, че да види лицето му. Но той я водеше покрай голите скали и цветята, свели натежалите си глави.
— По време на процеса не спирах да мисля, че трябва да издържа заради теб. Казвах си, няма да я оставя да седи там и да ме гледа как умирам.
— Хиацинт…
— Глупав съм бил да мисля, че вечно ще мога да те защитавам. Не и от нея.
Тонът му беше остър, жесток. Несвързаните, неясни изречения разкъсваха сърцето на Уинтър.
— Хиацинт, за какво е всичко това?
Той въздъхна развълнуван. Бяха направили пълна обиколка и Уинтър видя, че Рийо се е събудил и дебне зад решетките.
Хиацинт спря и Уинтър откъсна погледа си от вълка. Свет-лосиният взор на младия мъж я прикова на място. Момичето преглътна.
— Тя иска да те убие, принцесо.
Уинтър потрепери, първо заради чувството в думите му, а после и заради значението им. Подобно разкритие би трябвало да я уплаши, но откакто Левана й беше оставила белезите, тя очакваше и това време да дойде.
Разочарованието, че Хиацинт я бе довел тук не за да й признае любовта си, беше по-силно от това, което току-що научи.
— Какво съм направила?
Той поклати глава и дълбоката му печал се завърна.
— Нищо, което да можеш да предотвратиш. Хората те обичат много. Левана вече си е дала сметка колко много.
— Но аз никога не мога да стана кралица — възрази тя. — Кръвната линия. Хората никога няма…
— Знам. — На лицето му се изписа съчувствие. — Но това е без значение. Тя смята, че ти представляваш заплаха.
Уинтър се отдръпна и отново чу думите му. Изречени с пределна сигурност. Тя иска да те убие, принцесо.
— Тя ли ти каза това?
Едно-единствено рязко кимване.
Пред очите й светнаха ярки петна. Тя залитна назад и се хвана за ограждението на Рийо. Зад себе си чу ръмжене, а след това усети по пръстите си носа на вълка. Не беше разбрала, че той е зад тях.
— Тя е поискала ти да го направиш.
Той стисна зъби. Погледна виновно вълка.
— Съжалявам, принцесо.
Когато световъртежът й премина, Уинтър се осмели да вдигне очи към него, а сетне към камерата над рамото му. Рядко обръщаше внимание на камерите, но сега се запита дали мащехата й гледа и чака да види убийството на доведената си дъщеря, за да защити трона си от някаква несъществуваща заплаха.
— Защо иска да ти причини това?
Той се изсмя, сякаш някой го бе пронизал в гърдите; не му оставаше друг избор, освен да се засмее.
— На мен? Ти чуваш ли се?
Принцесата изправи рамене с усилие на волята. Спомни си с какво задъхано нетърпение беше очаквала тази среща и разбра колко наивна и глупава се е показала.
— Да — твърдо рече тя. — Как е могла да бъде толкова жестока да накара точно теб от всички?
Лицето му се смекчи.
— Права си. За мен е мъчително.
Сълзите потекоха от очите й.