— Тя е заплашила нечий живот, нали? Ще нареди да убият някого, ако не изпълниш заповедта й.
Той стисна зъби.
Тя застина и примигна, за да прогони сълзите. Нямаше нужда да й отговаря. Нямаше значение кой е.
— Егоистично е от моя страна, но се радвам, че си ти Хиацинт. — Гласът й потрепери. — Знам, че ти ще го направиш бързо.
Уинтър се опита да си го представи. Дали щеше да използва нож? Пистолет? Тя нямаше представа кой е най-бързият начин да умреш. И не искаше да знае.
Хиацинт сигурно си бе задавал същите въпроси. През цялата нощ. През целия ден. Беше планирал как да го направи, а срещата им го бе ужасявала толкова, колкото тя беше копняла за нея.
Душата й страдаше за него.
Зад нея Рийо заръмжа.
— Уинтър…
Толкова отдавна не се бе обръщал към нея с името й. Вечно принцесо. Вечно Ваше Височество.
Устните й потрепериха, но тя отказа да плаче. Нямаше да му причини и това.
Хиацинт хвана ножа.
Беше мъчително. Той изглеждаше по-уплашен, отколкото на процеса. По-измъчен, отколкото когато цялото му тяло бе в кървави рани от камшичните удари.
Повече никога нямаше да го види.
Това бяха последните й мигове живот. Последният й дъх.
Изведнъж политическите игри изгубиха смисъла си. Изведнъж я изпълни дързост.
— Хиацинт — рече му с разтреперана усмивка. — Трябва да знаеш. Не си спомням миг, в който да не съм те обичала. Мисля, че изобщо не е съществувал такъв миг.
В очите му бликнаха хиляди чувства. Но преди да каже и дума, преди да я убие, Уинтър с две ръце го сграбчи за ризата и го целуна.
Той се предаде много по-бързо, отколкото тя си бе представяла. Почти на мига, сякаш беше чакал този момент, той я притисна към себе си с такава собственическа страст, която я порази. Устните му я целуваха отчаяно, жадно. Притисна я в оградата. Тя ахна, а той я целуна още по-дълбоко, прекарвайки ръка в косата на тила й.
Главата й се замая, размъти се от копнеж, таен цял живот.
Хиацинт отдръпна ръка от кръста й. Тя чу металния звън, когато кинжалът бе изтеглен от ножницата. Уинтър потрепери и го целуна още по-жадно — така, както беше мечтала.
Хиацинт плъзна ръката си надолу, обгърна я. Притисна я тъй близо, сякаш искаше да я погълне с тялото си.
Уинтър пусна ризата му и докосна врата му, лицето му. Усети наболите косъмчета по пръстите си. Той простена, но тя не можа да определи дали от копнеж, болка или съжаление, а може би от всичко заедно. Стисна я здраво.
Уинтър стисна очи.
Беше се нагледала на толкова смърт през живота си, че някак отдалеч си помисли, че нейната не е чак толкова страшна.
Той спусна ръката си рязко надолу и Уинтър възкликна. Въздушната струя ги раздели. Тя отвори очи. Зад нея Рийо излая, но звукът премина в издайническо скимтене.
Очите на Хиацинт също бяха отворени — сини, пълни със съжаление.
Уинтър се опита да се отдръпне, но той я държеше здраво. Тя и бездруго нямаше къде да иде, тъй както беше прикована между него и оградата. Над рамото му лампичката на камерата светеше на фона на тавана. Уинтър дишаше тежко. Главата й се въртеше. Не можеше да различи биенето на своето сърце от това на Хиацинт.
Хиацинт. Чието лице лъщеше и чиято коса беше разрошена. Хиацинт, когото най-сетне се бе осмелила да я целуне. Хиацинт, който бе отвърнал на целувката й.
Но ако беше очаквала да види страст по лицето му, остана разочарована. Погледът му отново бе станал студен.
— Направи ми услуга, принцесо — прошепна й и тя почувства топлия му дъх върху устните си. — Следващия път, когато някой ти каже, че ще те убие, просто не му се давай.
Тя го погледна, замаяна. Какво беше направил той?
Колената на Уинтър омекнаха. Хиацинт я хвана и я спусна на земята по решетките. Ръката й се опря в нещо топло и мокро, което се просмукваше изпод ниската стена.
— Нищо ти няма, принцесо — измърмори Хиацинт. — Нищо ти няма.
— Рийо? — гласът й секна.
— Ще си помислят, че кръвта е твоя. — Той й обясняваше нещо, но тя не недоумяваше. — Чакай тук. Не мърдай, докато угася лампите. Разбра ли? Принцесо?
— Да не мърдам — прошепна тя.
Хиацинт се отдръпна и тя чу как измъкна ножа от плътта на вълка. Тялото му се отпусна върху решетките. Хиацинт обгърна с длан белязаната й буза и я огледа, за да се увери, че не е изпаднала в истерия, че е разбрала. Но Уинтър не разбираше нищо друго, освен лепкавата течност, която попиваше през роклята й. Кръвта наводняваше пътеката. От стъкления покрив се стичаха потоци кръв, която капеше по ръцете й.