— Хайде. — Тя изправи Уинтър на крака.
Принцесата погледна ръцете си и затрепери.
— Кръвта…
— Да, да, стените кървят, разбрах. Виж. Ето натам. Слушай. — Скарлет улови Уинтър за лакътя и я завъртя. — Виждаш ли онази врата? Тръгваме натам. Ето, аз ще ти помогна. — Тя сплете пръстите си, но Уинтър не помръдна. — Уинтър. Давам ти пет секунди да дойдеш на себе си и да ми помогнеш, иначе те зарязвам тук с мъртвия ти вълк и кървящите ти стени. Ясна ли съм?
Уинтър гледаше замаяна, с отворена уста, но след три секунди кимна. Или поне главата й клюмна напред и на Скарлет й се стори, че миглите й пърхат, тъй че сметна това за съгласие.
— Добре. Сега стъпи върху ръцете ми и се прехвърли през оградата.
Принцесата изпълни указанията й. Движеше се тромаво, за разлика от грациозността, която Скарлет бе свикнала да вижда у нея. Щом Уинтър се свлече в ограждението на вълка, Скарлет изведнъж се опомни какво става.
Стражът им бе дал шанс да се измъкнат. Те бягаха от затвора на кралицата.
Адреналинът нахлу в жилите й. Отново провери ножа, после се хвана за оградата и се прехвърли от другата страна.
Тупна тежко, но бързо скочи на крака и хукна към вратата. Тя се отвори широко и за нейно облекчение алармата не се включи. Хвърли поглед назад — принцесата се бе привела над тялото на Рийо, но преди Скарлет да викне по нея, вирна брадичка, обърса окървавените си длани в роклята си и я последва.
Глава тридесета
В коридорите беше тъмно като в рог. Скарлет спря и се ослуша, но не чу нито стъпки, нито гласове — само приглушеното цвърчене на птиците в менажерията. Миризмата — упоителна смесица от фураж, сено и тор — й напомни за фермата. Опита се да се ориентира. Ако тръгнеха надясно, щяха да влязат още по-навътре в менажерията, а наляво щяха да излязат обратно в двореца, но дано поне някъде в стаите на прислугата. Тя улови Уинтър за китката и двете побягнаха. Пръстите й пробягваха по затворени врати и тя използва знанията си за менажерията, за да ги преброи. Това трябва да е еленът. Това може би е снежната леопардка. Това дали не е арктическата лисица?
Завиха зад един ъгъл и една примигваща лампичка — неясна и далечна — привлече погледа й. Тя тръгна към нея и намери вградено в стената контролно табло, откъдето регулираха светлината, температурата и автоматичните хранилки в менажерията.
До таблото имаше врата, едва различима на слабата светлина.
Скарлет натисна механизма за отключване, като се надяваше вратата да не води към лъва. Нищо не се случи.
Тя изруга и пак натисна механизма. Нищо.
Тогава контролното табло изпиука и тя се сепна. На екрана се появи съобщение.
Внимавай, Скарлет.
Тя зяпна от изненада.
— Какво…?
Преди да се усети, вратата се отключи. Тя несигурно посегна към дръжката. Отвори се.
Ярката светлина я заслепи и тя дръпна Уинтър до стената, но след един бърз поглед се оказа, че светлият коридор също е безлюден. Тесен и обикновен. Скарлет предположи, че тук е крилото на прислугата.
Ослуша се, но не чу нищо.
Извърна очи нагоре и сърцето й подскочи.
Камерата на тавана се въртеше напред-назад и оглеждаше коридора. Но щом Скарлет я видя, замръзна на място. Индикаторът бавно угасна. Зяпнала от почуда, тя надзърна в коридора и петдесетина крачки по-надолу видя още една камера точно когато също угасна.
Какво беше казал Хиацинт? Нещо, че ще се оправят с камерите?
Но… как?
Скарлет докопа лакътя на Уинтър и я повлече по коридора.
— Знаеш ли къде се намираме?
— Близо до крилото за гости.
Е, това беше нещо. Поне нямаше защо да се тревожи, че от самото начало тръгват безнадеждно изгубени.
— Ще се опитаме да стигнем до порт Е. Ти нали знаеш къде се намира?
— Е… — измърмори Уинтър. — Е като екзекуция. Екватор. Еврет. Единовластие. — Тя помисли малко. — Е като евакуация.
Скарлет изръмжа.
— Е като безполезен.
— Не, тази дума не става.
Скарлет се завъртя около нея и принцесата рязко спря. Отзад роклята й беше черна от кръв. Кървави петна имаше по ръцете, краката и дори по лицето й. Всъщност…