Скарлет се погледна и видя, че също е доста изцапана. В този вид нямаше да останат дълго незабелязани.
— Доковете, Уинтър — изгледа тя ядно принцесата. — Знаеш ли къде са доковете?
Принцесата присви очи замислена и допря окървавените си длани до страните си. За миг Скарлет си помисли, че ще заплаче.
— Не. Да. Не знам — рече тя, задъхвайки се и раменете й започнаха да се тресат.
— Принцесо! — предупреди я Скарлет.
— Струва ми се, че знам. Доковете… да, доковете. С гъбите.
— С гъбите?
— И сенките, които танцуват. Порт Е. Е като евакуация.
— Да, Е като евакуация. — Скарлет усети как надеждата й се изплъзва. Нямаше начин да успеят. — Как се стига дотам?
— Ще вземем влака. До края на града.
— Влака. Добре. Как да стигнем до влака?
— Надолу, надолу, надолу ще тръгнем.
Скарлет усещаше, че търпението й се изчерпва.
— И откъде да минем за надолу?
Уинтър поклати глава, а в кехлибарените й очи заплува извинение. Скарлет щеше да я прегърне, ако в същото време не й идеше да я удуши.
— Добре. Сама ще се оправям. Да вървим. — И тя се понесе по коридора, като се надяваше да срещнат по пътя си стълби или асансьор. Прислужниците трябваше да се придвижват бързо из двореца, нали? Все щяха да намерят…
Тя зави зад един ъгъл, наби спирачки и едва не налетя на една прислужница — момиче на не повече от четиринадесет години. Уинтър се блъсна в Скарлет и тя хвана принцесата за ръката. Адреналинът тътнеше в ушите й. Момичето зяпна за миг Скарлет, сетне се обърна към окървавената принцеса и накрая направи нервно реверанс, стиснала покривките.
— В-ваше Височество — запъна се то.
За секунда Скарлет измъкна ножа и се нахвърли върху детето. Притисна го до стената и допря острието в гърлото му.
Момичето изпищя. Покривките паднаха в краката й.
— Трябва да стигнем до влака, който ще ни отведе на доковете. По най-бързия начин. Веднага.
Момичето затрепери с ококорени очи.
— Не се плаши — рече напевно и нежно Уинтър. — Нищо няма да ти направи.
— Как ли пък не, мътните я взели! Как да стигнем на доковете?
Момичето вдигна пръста си.
— П-по този коридор, надясно. Стълбите водят до п-перона.
Скарлет я пусна, грабна една бяла покривка от купчината на земята и поведе Уинтър по коридора, без да се обръща назад.
Коридорът свършваше на буквата Т. Скарлет тръгна надясно и намери ниша, от която надолу се спускаше светло стълбище. Щом вратата се затвори зад гърба им, тя разгъна покривката, наметна я на раменете на Уинтър и я върза в някакво подобие на наметало, прикривайки кръвта и познаваемата хубост на принцесата. След като реши, че резултатът е задоволителен, хвана Уинтър за ръката и двете се спуснаха по стълбите. На втората площадка на мястото на стените се появиха груби, сиво-кафяви камъни. Намираха се в подземието на двореца.
Три етажа по-надолу излязоха на перон, осветен от светещи кълба. Пред тях се виждаха смълчаните магнитни релси. Скарлет приближи ръба и надникна в двете посоки на тунела.
Забеляза втора сводеста врата, украсена с фосфоресциращи плочки. Входът към коридорите на двореца срещу мрачния вход на прислугата.
Нещо прищрака. Магнитите забучаха. Със сърце, заседнало в гърлото, Скарлет придърпа Уинтър към стената. Влакът с форма на куршум излезе от тунела и плавно спря на релсите. Скарлет стоеше неподвижно и се надяваше, че който и да пътува вътре няма да ги забележи, дори няма да хвърли поглед към тях.
Хидравликата изсъска, вратата на влака се вдигна и отвътре излезе засмяна аристократка, облечена с пищна яркозелена рокля, която блестеше от пауновите пера, изработени от скъпоценни камъни. След нея слезе мъж с туника с избродирани рунически знаци, подобни на онези, които носеха чародеите. Той се протегна и стисна жената за задника. Тя изпищя и го цапна по ръката.
Скарлет не посмя да си поеме дъх, докато двамата стигнаха до вратата и смехът им заглъхна по стълбите.
— Това не беше съпругът й — прошепна Уинтър.
— Пет пари не давам. — Скарлет хукна към влака. — Отвори се!
Влакът не помръдна. Вратата не се отвори.
— Отвори се, скапан боклук такъв! — Тя впи пръсти в процепа на вратата и се опита да я отвори. За първи път от дни насам пръстът й запулсира от болка. — Хайде де. Какво му става на това нещо? Как да…