— Почакай — рече Уинтър тъкмо когато Скарлет взе да придвижва кораба напред.
Сърцето на Скарлет едва не изскочи от гърдите й.
— Какво? — попита тя и взе да се оглежда за чародей, страж, изобщо за някаква заплаха.
Уинтър се пресегна напред и надяна през главата й предпазните колани.
— Безопасността е на първо място, Скарлет, дружке. Ние, хората, сме крехки същества.
Глава тридесет и първа
Уинтър гледаше като омагьосана как ръцете на Скарлет уверено се движат по бутоните на таблото. Огромни железни врати се тръшнаха зад капсулата и те се озоваха с няколко други кораба в херметически затворената зала, където чакаха да ги пуснат от подземния порт на Артемизия. Уинтър откъсна очи от Скарлет и примигващите инструменти и хвърли поглед през рамо към автоматичните плътни врати — тъй стари, сякаш стояха тук отпреди колонизацията на Луната.
Сега те я деляха от аеродрумите, града, двореца.
И Хиацинт.
Скарлет представляваше кълбо от нерви и непрекъснато почукваше с пръсти по инструментите.
— Колко време ще чакаме?
— Не знам. Излизала съм от Артемизия единствено с влака маглев.
— Просто трябва да затворят херметически две-три врати, какво толкова? — Скарлет натисна няколко бутона над главата си. Лампите в кораба постепенно угаснаха. — Някой може да надникне и да те познае. Като нищо ще си помислят, че съм те отвлякла.
— В известен смисъл е точно така.
— Не е! Аз те спасявам от побърканата ти мащеха. Има огромна разлика.
Уинтър премести поглед от вратите към съседните кораби. Повечето приличаха на товарни. Тя се почуди колко ли са тези, които пренасяха боеприпаси и нови войници за сраженията на Земята. И все пак повечето караха доставки към външните сектори или отиваха натам, за да ги натоварят със стоки, които да докарат обратно в столицата. С корабите пътуването през половината Луна беше по-бързо, отколкото с влак маглев.
— На Земята ли отиваме?
Скарлет се намръщи.
— Хиацинт каза, че този кораб няма да може да стигне дотам. Каза да отидем в сектор РМ-9.
Хиацинт. Смелият Хиацинт. Който вечно бдеше над нея.
А тя го беше изоставила.
Скарлет издърпа една от връзките на якето си, чийто край беше мръсен и раздърпан.
— Хиацинт каза, че Вълка е израснал в този сектор. Семейството му може би още живее там.
Уинтър прокара пръсти по предпазните колани и запя на себе си:
– Земята е пълна тази вечер, тази вечер и вълците вият ли, вият. Аааауууууууу…
— Трябва ни помощ. Някой, на когото можем да имаме доверие. Може би ще успея да убедя родителите на Вълка да ни подслонят. Да ни скрият, докато измислим по-хубав план, а в името на всички звезди, защо толкова много се бавим?
— Ааууууу? — Уинтър примигна насреща й.
Скарлет изсумтя.
— Съсредоточи се. Трябва да си намерим място, където да се скрием от кралицата.
— Тя ще ни намери, където и да отидем. Никъде няма да бъдем в безопасност.
— Не говори така. Хората те обичат, нали? Те ще те защитят. Нас де.
— Не искам да ги излагам на опасност.
— Трябва да се откажеш от този начин на мислене веднага. Той е срещу нас, Уинтър. Отсега нататък искам да мислиш като сървайвър.
Уинтър въздъхна на пресекулки и завидя на Скарлет за живите въглени, които горяха в очите й. В себе си усети единствено празнота и студ. И чупливост.
Скарлет пъхна в устата си една от вървите на якето си и задъвка пластмасовия край.
— РМ-9 — промърмори тя на себе си. — Какво означава това?
— Сектор „Реголитни мини“ 9. Опасен сектор.
— Опасен ли? Защо ще е опасен?
— Заради реголитната болест. Смъртоносна е.
Скарлет изви уста.
— Прилича ми на място, където Левана надали ще те потърси. — Скарлет натисна един екран и отвори карта. — Отлично.
Следващата двойка масивни врати започнаха да се отварят и бавно се плъзнаха в черните каменни стени. Вътре се разля слаба светлина.
— Скарлет?
— Какво? — Скарлет вдигна глава и възкликна: — Най-сетне!