— На никого не вредя.
— На себе си вредиш. Защо не използваш дарбата… да правиш добрини?
Въпреки халюцинациите си Уинтър се разсмя.
— Те всички смятат, че правят добро. — Главата й клюмна и тя се вгледа в Скарлет с насълзените си очи. — Мащехата ми е могъща кралица не защото хората се боят от нея, а защото потрябва ли й, може да ги накара да я обичат. Човек си мисли, че ако избере да прави само добрини, това означава, че не може да бъде лош. Ние можем да направим хората щастливи. Можем да им дадем спокойствие, доволство, любов, а кой ще каже, че това са лоши неща. Само че не виждаме как привидността и заблудата се превръщат в своеобразна жестокост.
Корабът потрепери и те полетяха още по-бързо. Луната под тях се замъгли.
— Веднъж — продължи Уинтър, като с мъка изговаряше думите, — веднъж повярвах с цялото си сърце, че върша добро. Но се оказа, че греша.
Скарлет я стрелна с очи, после се обърна към пейзажа наоколо.
— Какво стана?
— Имаше една прислужница, която се опита да се самоубие. Аз й попречих. Насила я принудих да промени решението си. Бях тъй сигурна, че й помагам. — Тя се задъха, сякаш се задушаваше, но не спря да говори, като се надяваше, че халюцинациите ще преминат, ако не им обръща внимание достатъчно дълго време. — Но така само удължих мъченията, на които я подлагаше Еймъри. Нали разбираш, той беше доста привързан към нея.
Скарлет се умълча, но Уинтър не посмя да я погледне.
— Следващия път, когато се опита да отнеме живота си, момичето успя. Едва тогава проумях, че изобщо не съм й помогнала. — Тя преглътна с мъка. — В този ден дадох клетва никога вече да не манипулирам хората. Дори и да вярвам, че правя добро — защото коя съм аз, че да кажа кое е добро за другите?
Коланите отново я стегнаха през корема, впиха се в ребрата й. Кръвта се стичаше върху тях. Скоро щеше да плисне около глезените й. Коланите щяха да я прережат, да я накълцат на парчета с формата на момиче. Бодлива тел, която прерязва плътта й.
Уинтър стисна очи.
Не ме оставяй, принцесо.
След угнетителното мълчание Скарлет измърмори:
— Все трябва да има някакъв начин да превъзмогнеш… това нещо.
Коланите я стегнаха и Уинтър остана без въздух. Тя изплака и отметна глава назад, за да не притиснат трахеята й.
— Какво… Уинтър?
Зад клепачите й затанцуваха звезди. Дробовете й я изгаряха. От къдриците й капеше кръв и попиваше в коланите. Тя се предаде и отпусна тялото си напред. Коланите смазаха корема й, прекършиха ребрата й.
Скарлет изруга, но звукът стигна до нея приглушен и далечен.
Две ръце я заудряха така, като че бяха с дебели ръкавици, бутнаха я назад и опипаха гърлото й. Чу да я викат по име, но от много далеч, сякаш звукът стигаше до нея през цяло море от звезди и всичко бързо гаснеше…
Последваха няколко силни щраквания и коланите се вдигнаха към тавана на кораба.
Уинтър се свлече в ръцете на Скарлет. И двете се бяха превили на две над централната конзола. Скарлет с мъка повдигна главата й, освободи въздухопровода й, а в същото време гледаше да не се разбият в назъбения терен на Луната.
Въздухът нахлу в дробовете на Уинтър. Тя се задъха, взе да гълта жадно. Гърлото й още дращеше, но болката в гърдите й отшумяваше в чезнещите глъбини на халюцинациите. Закашля се и с усилие отвори очи. Кръвта се беше отдръпнала и единствено засъхналите следи от смъртта на Рийо зацапваха роклята й.
— Добре ли си? — изкрещя Скарлет на ръба на истерията.
Уинтър, все още замаяна от липсата на въздух, видя смущението, изписано на лицето й, и прошепна:
— Коланите се опитаха да ме убият.
Скарлет прекара ръка през косата си и се тръшна на пилотската седалка. В далечината през прозореца се виждаха куполи, чиито размери се увеличаваха — бавно, постепенно, а под тях лека-полека започваха да се виждат смътните очертания на сградите.
— Коланите не са виновни — изръмжа Скарлет. — Проблемът е в главата ти.
Уинтър се изкиска, но смехът й бързо бе прекъснат от ридания.
— Имаш право — заекна тя, чувайки гласа на Хиацинт.
Не ме оставяй, принцесо. Не ме оставяй…
Но тя вече беше далеч, далеч.