Левана се наежи.
— Какъв свидетел?
— Момичето от Земята. Не вярвам да липсва на някого.
— А, тя ли! — с лек присмех Левана махна с ръка. — Тя отдавна трябваше да умре. Направил си ми услуга, че си ме отървал от нея. — Тя наклони глава и започна до го оглежда. Беше й забавно да види колко е развълнуван, когато обикновено нищо не можеше да го извади от равновесие. — Надхвърли очакванията ми, сър Глина. — Тя сложи ръка на лицето му. Един мускул заигра под дланта й, но тя се опита да не обръща внимание на изпепеляващия му поглед. Гневът му можеше да се очаква, но той скоро сам щеше да разбере, че така е било най-добре.
А ако не го проумееше, тогава тя щеше да го принуди.
Мисълта, че никога вече няма да види доведената си дъщеря, сякаш даваше криле на Левана.
Тя свали ръката си и се понесе към прозорците. Отвъд купола се виждаше безплодният, пуст лунен пейзаж — бели кратери и скали на фона на черното небе.
— Това ли е всичко?
— Да.
Тя вдигна вежди.
— Бих искал да си подам оставката от кралската стража. Моля ви да ме преместите в сектора, в който преди години изпратихте баща ми. Дворецът пази прекалено много спомени за мен.
Лицето на Левана се смекчи.
— Сигурна съм, че казваш истината, Хиацинт. Съжалявам, че трябва да поискам това от теб. Но молбата ти е отхвърлена.
Ноздрите му се разшириха гневно.
— Ти доказа предаността си към мен и аз не мога с лека ръка да се лиша от нея. Вземи си почивка до края на деня като израз на моята благодарност, но утре ще се явиш, за да ти възложа нова задача. — Усмихна се широко. — Браво на теб, Хиацинт. Свободен си.
Глава тридесет и втора
Синдер не издържаше. Дни наред се спотайваха в малката колиба на Маха Кесли. Вълка и майка му, Трън, Ико и тя — всичките, натикани в мъничките стаи, където щом направеха и крачка, вечно се препъваха един в друг. Макар че почти не мърдаха. А и нямаше къде да отидат. Бояха се да не би да ги чуят през малките прозорци без стъкла, затова общуваха предимно чрез знаци и съобщения, които пишеха на единствения им останал портскрийн. Тишината беше ужасяваща. Бездействието ги задушаваше. Всички агонизираха в очакване.
Синдер често си мислеше за Крес и Скарлет и се чудеше дали са живи.
С приближаването на сватбата се безпокоеше и за Каи.
Мъчеше я и чувство за вина. Не стига че с присъствието си излагаха живота на Маха на смъртна опасност, ами ядяха и прекалено много храна, след като набързо бяха омели мизерните си провизии. Маха не отваряше дума за това, но Синдер се досещаше. Храната във външните сектори се раздаваше на строги дажби, а Маха едва смогваше себе си да изхрани.
Дните си прекарваха, опитвайки да измислят нов план, но след всичките кроежи на „Рампион“, Синдер се обезсърчи, когато отново се озоваха в самото начало. Записът, който бяха направили, стоеше неизползван — копия от него бяха свалени не само на портскрийна, но и на вътрешните компютри на Ико и Синдер. Но какво от това. Без Крес, която трябваше да пробие системата за излъчване, той беше безполезен.
Обсъждаха основаването на народно политическо движение. Маха Кесли можеше да разнесе вестта за завръщането на Селена сред работниците в мините, а оттам мълвата щеше да свърши останалото. А можеха да изпратят хора в тунелите, които да напишат послания по стените. Но това бяха мудни стратегии, които криеха риск от недоразумения, и възможността вестта да стигне до повече хора беше нищожна.
Не без причина Левана държеше поданиците си изолирани едни от други. Не без причина досега никой не се беше опитал да вдигне всеобщ бунт, но не защото хората не го желаеха. По правителствената пропаганда си личеше, че Левана и нейните предци се бяха стремили да внушат на лунитяните вярата, че управлението им е справедливо и предопределено. По графитите в тунелите и по сведените, унили погледи на хората обаче си личеше също, че те вече не вярват в това, ако изобщо някога бяха вярвали.
Чрез глад и заплахи искрите на неподчинението бяха угасени, но колкото повече лунитяни срещаше Синдер, толкова по-твърдо вярваше, че може пак да ги запали.
Трябваше само да намери начин да я чуят.
Маха беше отишла до перона на влака маглев, за да се нареди на опашка и да получи седмичната си дажба храна, а останалите стояха и гледаха холографската карта на Луната. Мина повече от час, но нови предложения почти нямаше.