— На ръце ли чакаш да те нося?
Уинтър поклати глава.
— Дали не са ни проследили?
— Дано още не са открили, че ни няма. — Скарлет отново прочете надписите, които едва личаха под прахоляка. — Но и да ни бяха проследили, пред нас няма кой знае колко възможности.
Скарлет се обърна и завърза покривката около кръста на Уинтър така, че да прилича на по-голяма пола и да скрива кръвта. После разкопча ципа на якето си и помогна на Уинтър да го облече. Приглади гъстата й черна коса и нахлупи качулката на главата й.
— Не е голяма работа, но е по-добре от нищо.
— Дали вече е мъртъв?
Скарлет спря с ципа на средата. Уинтър я погледна. Изглеждаше дребничка и уязвима.
Скарлет въздъхна.
— Той е умен и силен. Ще се оправи. — Закопча ципа догоре. — Хайде, ела.
Когато излязоха на повърхността, защитени от огромния купол, Скарлет спря да се огледа накъде да вървят. Беше проверила адреса на Кесли в бордовия компютър на кораба, но серията цифри и букви не й говореше нищо.
Това беше товарен аеродрум и входът се намираше между два склада, а покрай стената на единия бяха наредени колички, натоварени догоре с късове черна скала. Недалеч зееше големият вход към нещо, което приличаше на мина или кариера. Реголитни мини, беше прочела върху картата на сектора.
Дали родителите на Вълка бяха миньори? И Вълка ли щеше да стане като тях, ако не го бяха взели в армията? Невъзможно беше да си представи реалност, в която той живееше на Луната, под този купол, без никога да слезе на Земята. Никога да не се срещне с нея.
— Това не ми прилича на жилищен район — измърмори тя.
— Обикновено те са разположени по външния периметър — обясни Уинтър.
— Външния периметър. Така. — Скарлет огледа ниските складове. — Накъде трябва да тръгнем?
Уинтър посочи нагоре към купола, който ги обгръщаше. Въпреки сградите наоколо най-високата му точка ясно се виждаше.
Скарлет сведе глава.
Тръгнаха и по пътя тя се опита да скалъпи някакъв план. Първо, да намерят къде живеят лунитяните. Второ, да разбере как вървят номерата и да открие дома на майката и бащата на Вълка. Трето, да издържи на неловкия разговор, в който щеше да се опита да им обясни коя е и защо трябва да подслонят нея и Уинтър.
Когато на мястото на индустриалните сгради се заредиха паянтови колиби, Скарлет с облекчение видя, че на всяка постройка има номер, макар и поизбледнял от праха, който години наред бяха вдигали хорските крака.
— А-49, А-50 — каза тя на себе си и ускори крачка. Следващите няколко къщи бяха обозначени с B-та. — Лесна работа. Къщата на Кесли беше номер D-313, нали така? Значи ще тръгнем към редицата с D-та и…
Скарлет хвърли поглед назад.
Уинтър беше изчезнала.
Тя изруга, завъртя се в кръг, но от принцесата нямаше и помен.
— Стига де — изръмжа тя и пое обратно. Тъй се беше унесла в усилието си да открие къщата, че откакто тръгнаха от складовете, не помнеше да е чула Уинтър до себе си. Сигурно се беше отклонила от пътя, подмамена от халюцинациите си…
Скарлет зърна принцесата по-надолу по една уличка и спря. Уинтър стоеше между две фабрики и унесено гледаше металната тръба, която стърчеше от една от сградите. От нея в количката отдолу падаха натрошени парчета бял камък.
Принцесата още беше с качулката на главата. Наоколо се вдигаха облаци прах, но тя като че ли не забелязваше.
Скарлет изсумтя, изпъна рамене и закрачи ядно към нея, решена да откъсне лудото момиче оттам, та ако ще да я влачи за косата. Но не беше стигнала на средата на пътя, когато Уинтър извърна рязко глава назад.
Скарлет забави крачка. Обзе я ужас. Тя също чу тропота от стъпките. Сякаш някой тичаше с всичка сила към тях.
Напипа ножа, който й даде Хиацинт.
— Уинтър — изсъска тя, но или принцесата беше твърде далеч, или шумът от падащите парчета камък и машините беше твърде силен. — Уинтър!
Иззад ъгъла изхвърча мъж и хукна право към принцесата. Уинтър се уплаши. В следващия миг той я улови за лакътя и с рязко движение свали червената качулка.
Скарлет ахна. Коленете й се подкосиха. Мъжът се взираше в Уинтър със смесица от смут, разочарование и може би дори гняв, и всичко това в едни тъй ярко, тъй искрящо зелени очи, че дори оттук Скарлет виждаше как светят.
Сега тя халюцинираше.
Направи неуверена, колеблива крачка напред. Копнееше да се затича към него, но се боеше да не би да е капан. Стисна здраво дръжката на ножа, а в това време Вълка, без да го е грижа, че Уинтър се опитва да се отскубне от него, я улови за ръката и подуши мърлявия, окървавен червен ръкав на якето на Скарлет.