Изръмжа. Беше готов да разкъса принцесата.
— Откъде взе това?
Отчаян, непреклонен Вълк. Ножът се изплъзна от ръката на Скарлет.
Вълкът обърна поглед към нея.
— Вълк? — прошепна тя.
Очите му засияха, диви, пълни с надежда.
Той пусна Уинтър и с големи крачки тръгна към нея. Огледа я от глава до пети. Сякаш щеше да я погълне.
Когато доближи на една ръка разстояние, Скарлет едва не се свлече в обятията му, но в последния миг запази присъствие на духа и отстъпи назад. Сложи ръка на гърдите му.
Вълка замръзна, а на лицето му се изписа болка.
— Съжалявам — рече Скарлет с уморен глас. — Просто… мириша толкова ужасно, че точно сега едва се понасям и дори не мога да си представя какво ти е на теб с твоето обо…
Вълка отблъсна ръката й, зарови пръсти в косата й и притисна силно устата си в нейната. Протестът й потъна в приглушено възклицание.
Този път краката й, изгубили силата си, се подкосиха и тя се свлече. Вълка падна на колене с нея, за да я предпази, сгушил тялото й в своето.
Той е тук. Той е тук.
Когато се отдръпна от него, тя плачеше. Мразеше се заради тази слабост, но от друга страна й се струваше, че сълзите отдавна са закъснели.
— Надуших те. — Вълка се усмихна толкова широко, че се оголиха острите му зъби, които обикновено се опитваше да скрие. Отдавна не го беше виждала толкова щастлив.
Всъщност… не беше много сигурна, че някога го е виждала тъй щастлив.
Тя се засмя бурно като в изстъпление.
— Ами да, имам нужда от баня.
Той махна кичур мръсна коса от лицето й, проследявайки движението на ръката си с грейнали очи. Погали я с палец по рамото, надолу по ръката, повдигна дланта й, онази с превързания пръст. Само за миг усмивката му беше помрачена от ярост, сетне той отново огледа лицето й.
— Скарлет — прошепна. — Скарлет.
Тя се разрида и скри лицето си във врата му.
— Ако това е лунен трик, много ще се ядосам.
Той я погали с палец по ухото.
— Ти им каза, че са свине.
Тя сбърчи вежди.
— Какво?
Все така грейнал, Вълкът се отдръпна и обгърна лицето й с гигантските си ръце.
— В таверната в Рийо, когато всички онези мъже подхвърляха закачки по адрес на Синдер. Ти им каза, че са свине, после скочи на бара и я защити, макар тя да беше лунитянка. В този миг се влюбих в теб.
Руменина заля страните й.
— Защо?
— Лунитяните няма как да знаят тази история. — Той се усмихваше дяволито. — Значи не съм лунен трик.
Проумяла какво има предвид, тя разтвори устни и поредното подсмърчане се превърна в смях.
— Прав си. — Върна се мислено към онези дни, когато не беше чувала нищо за войниците мутанти и изчезналите лунни принцеси. — А когато ти се върна във фермата, си помислих, че ще трябва да те застрелям. Каза ми да се целя в гърдите ти, защото мишената е по-голяма, а после се засмя, когато ти отвърнах, че и главата ти ми се вижда достатъчно голяма. — Тя стисна ризата му. — Тогава беше, когато…
Той пак я целуна и телата им сякаш се сляха.
Над оглушителния шум от камъните се чу пронизително изсвирване, което я сепна. Тя се отдръпна и видя Синдер и Трън, който беше свирнал, а с тях и едно тъмнокожо момиче със синя коса, стиснало замечтано лицето си с две ръце.
Скарлет тъй дълго беше жадувала тази среща, че при тази гледка отново заплака. Измъкна се от ръцете на Вълка и се изправи немощно на крака. Той бързо я настигна и я прегърна през раменете.
— Не мога да повярвам. Вие сте тук. На Луната.
— Тук сме — съгласи се Трън. — А ако си беше направила труда да ни отговориш, щяхме да ти донесем и нещо за ядене. — Той огледа тялото й. — Кога за последен път си яла?
Скарлет се погледна. Дрехите висяха на тялото й, а мускулите й се бяха стопили, докато беше затворена в малката клетка. Но дори така да беше, Трън не биваше да й го казва.
— Изглеждаш прекрасно — обади се синекосото момиче. — Малко по-груба, но това ти придава повече темперамент.
— Ами благодаря — рече Скарлет и изтри сълзите си. — А ти си…?