Момичето се повдигна на пръсти.
— Аз съм Ико! Капитанът ми намери истинско тяло!
Скарлет вирна вежди. Това е Ико? Техният космически кораб?
Преди да си върне дар словото, по уличката се понесе приятен, мелодичен глас:
– Папагалчетата пеят кресливите си песни, а звездите примигват в нощта…
Четири чифта очи се обърнаха към количката, която се бе напълнила с блестящо белия камък. Тръбата от сградата беше замлъкнала. По някое време Уинтър бе изпълзяла между количката и стената и се беше свряла там. Скарлет виждаше качулката на главата й.
– А маймуните весело врещят и ракетите летят нататък…
Свъсила вежди, Синдер приближи и избута количката. Уинтър се беше свила на една страна с лице към стената и рисуваше фигури в прахоляка. Покривката се беше развързала и отдолу се бе показала окървавената й рокля.
– А Земята тази вечер е пълна, пълна и вълците до един вият ааууууууу…
Нежният вой заглъхна.
Скарлет усещаше любопитните погледи ту към нея, ту към принцесата. Покашля се.
— Безобидна е. Сигурна съм.
Уинтър се претърколи по гръб и сега се взираше в Синдер.
Синдер ококори очи. Другите се приближиха бавно.
Уинтър примигна три пъти, извъртя се по корем и се надигна на колене. Свали качулката си и гъстата й коса се разпиля по раменете й.
— Здравейте.
Скарлет отново се засмя. Спомни си какво е човек да види за първи път принцесата. Пълните й устни, деликатните й рамене, огромните очи със сиви стружки в тях и всичко това в комплект с изненадващите белези по дясната й страна, които, вместо да помрачават красотата й, сякаш я подсилваха.
Хрумна й обаче, че Вълка дори не я забелязва. И това я накара да изпита мъничко гордост.
— Звезди — прошепна Ико. — Колко си хубава!
По уличката отекна силно щракване.
— Свали обаянието — настоя Трън и се прицели в принцесата.
Сърцето на Скарлет подскочи.
— Почакай — подхвана тя, но Синдер вече бе сложила ръка на китката му и свали пистолета надолу.
— Това не е обаяние.
— Стига бе! — Трън се приведе към Синдер и прошепна: — Сигурна ли си?
— Сигурна съм.
Отговорът й беше последван от продължителна, главозамайваща тишина, по време на която Уинтър поглеждаше с най-прекрасната си усмивка всеки от тях.
Трън сложи предпазителя и прибра пистолета в кобура.
— Света спатийо, вие лунитяните имате хубави гени. — Последва неловко мълчание, а сетне той добави: — Коя е тази?
— Това е Уинтър — представи я Скарлет. — Принцеса Уинтър.
Трън избухна в смях и прекара ръка през косата си.
— Ние да не сме отворили пансион за прокудени кралски особи, а?
— Принцеса Уинтър ли? — повтори Синдер. — Но те току-що обявиха, че си била убита.
— Хиацинт инсценира убийството и ни помогна да избягаме — обясни Скарлет.
Синдер я погледна с изненада.
— Хиацинт?
Скарлет кимна.
— Стражът, който ни нападна на борда на „Рампион“.
Сянка премина по лицето на Синдер. Тя извърна поглед встрани.
— Колко е красива — въздъхна Ико и опипа собственото си лице за сравнение.
Скарлет я изгледа ядно.
— Тя те чува.
Уинтър наклони глава и подаде ръка на Трън. Ококори се и механично й помогна да стане.
Когато Уинтър отдръпна ръка и намести полата си, той се беше изчервил.
— Всички сте много мили — рече тя, но отправи очи към Синдер и я огледа с любопитство. Синдер изпъна рамене.
— А ти си моята отдавна изчезнала братовчедка и скъпа приятелка. Досега не можех да повярвам, но това е истината. — Уинтър взе ръцете на Синдер в своите. — Помниш ли ме?
Синдер поклати бавно глава.
— Няма нищо — рече Уинтър и го потвърди с изражението на лицето си. — Моите спомени също са смътни, а аз съм с една година по-голяма от теб. Но се надявам, че пак ще можем да бъдем приятелки. — Тя сплете пръсти с нейните. — Тази ръка е странна — тя повдигна ръката с титановото покритие. — От пепел ли е?
— Дали е от… Съжалявам, ще повториш ли?
— Недей. — Скарлет махна с ръка. — От опит знам, че е по-добре да не питаш.
Принцесата отново се усмихна.