— Прости ми. Ти вече не си само моя приятелка и братовчедка и аз би трябвало да те поздравя подобаващо. — Тя направи грациозен реверанс и целуна металната ръка на Синдер. — Кралице моя, за мен е чест да ви служа.
— Ъъ… благодаря? — Синдер дръпна ръката си и я скри зад гърба си. — Много мило, но не го прави. Никога. Никога повече.
Трън се покашля.
— По-добре да се връщаме в къщата. Вече рискувахме да привлечем достатъчно погледи, а тя… — Той отправи взор към Уинтър. На лицето му се беше изписала мнителност, сякаш не вярваше на никого, по-красив от него. — … определено ще привлече погледите.
Глава тридесет и трета
Вълка помогна на Скарлет да почисти и превърже ранения си пръст, без да пита какво точно се е случило. По израза на лицето му личеше, че е готов да разкъса гърлото на кралица Левана, но движеше ръцете си спокойно и внимателно. Когато приключиха, Скарлет настоя да й даде време да се изкъпе и при все че Вълка бе на ръба на отчаянието, кратката раздяла си струваше. Тясната баня в дома от детството му съвсем не тънеше в разкош, но беше много по-удобна от дупката в менажерията и когато излезе оттам, тя се чувстваше като преродена. Двете с Уинтър получиха нови дрехи от мизерния запас на Маха Кесли, докато техните се изперат, но Скарлет вече нямаше търпение да си вземе обратно якето. То беше станало част от личната й защита.
— Не мога да повярвам, че сте отвлекли принц Каи — рече тя и извади гвоздейчето от завесата на предния прозорец, за да надникне навън. Сините маргаритки в саксията бяха единственото цветно петно наоколо.
— Император Каи — поправи я Вълка. Той се беше облегнал на стената и държеше подгъва на ризата й. Уинтър на свой ред влезе в банята, а през това време останалите се събраха в кухничката и се опитваха да стъкмят нещо за ядене. Някой подметна думата дажби и Скарлет се замисли, че това бедно домакинство не може да храни гости, и то толкова много. Майката на Вълка скоро щеше да се върне със седмичния си порцион, но продуктите, естествено, бяха за сама жена.
Как ли се чувстваше Вълка, питаше се Скарлет, завръщайки се у дома след повече от десет години, вече голям мъж, с белези и остри зъби, и с кръвта на безбройните жертви по ръцете си?
А сега и с… момиче.
Опитваше се да пропъди мисълта за срещата с майка му. Струваше й се необичайно, ужасно.
— Да, император. — Тя отново заби гвоздейчето. — Странно е, след като осемнайсет години наред слушам клюкарските новини, които не спираха да обсъждат „любимия принц на Земята“. — Тя взе една от възглавниците от канапето и я пъхна под краката си. — Имах негова снимка на стената, когато бях на петнайсет. Grand-mere я изряза от една кутия с овесени ядки.
Вълка се намръщи.
— Но сигурно половината момичета на света са имали същата снимка от същата кутия с овесени ядки.
Вълка разкърши раменете си и Скарлет се усмихна шеговито.
— О, не. Нали няма да се сбиеш с него за лидерство в глутницата? Ела тук. — Тя му махна с ръка и за част от секундата той се намери при нея. Смръщеният му поглед се смекчи, щом я притисна до гърдите си.
Тази негова отраканост беше нещо ново за нея, съвсем различна от свенливостта му, с която беше свикнала. На „Рампион“ той вечно прикриваше чувствата си, сякаш не искаше да разруши несигурното доверие помежду им, което започнаха да градят след Париж.
Сега, когато я целуваше или я прегръщаше, Скарлет имаше чувството, че заявява правото си над нея. При нормални обстоятелства тя щеше да изнесе цяла тирада за независимостта в една връзка, само дето й се струваше, че самата тя отдавна е заявила правата си над него. Взе решението и за двама им още когато настояваше да зареже оперативната група заради нея, още когато го завлече на борда на онзи кораб, за да го отведе далеч от всичко, което той познаваше. Сега й принадлежеше, както и тя на него.
Само дето все още се питаше дали онова, което имаше между тях, не се е променило отново. До днес смяташе, че когато всичко свърши, Вълка ще си отиде с нея във фермата, но ето че той се бе завърнал при майка си, а тя беше единствената му роднина. Скарлет вече не можеше да си мисли, че освен нея няма други важни хора в живота му и нямаше да бъде честно да го кара да избира между нея и семейството, от което е бил отделен. Не сега, а може би и никога.
В кухнята се чу затръшване на шкаф и звукът я избави от мислите, за които не беше готова. Та тя току-що го бе намерила отново. Чу Трън да говори за замразен картон, а Ико го обвини в липса на такт към онези, които нямат вкусови рецептори.