Скарлет облегна главата си върху рамото на Вълка.
— Толкова се тревожех за теб.
— Тя се тревожела за мен? — Вълка я дръпна, за да я погледне. — Скарлет… те те отвлякоха, а аз стоях безпомощен. Не знаех жива ли си и дали не са те… — Той потръпна. — Бях готов да убия всеки, за да те измъкна. На всичко бях готов, за да те върна. Единствено мисълта, че ще кацнем на Луната, ме спаси от лудост. — Челото му се сбърчи. — Макар че един-два пъти леко откачих.
Скарлет го сръчка с лакът.
— Това не би трябвало да звучи романтично, но така звучи.
— Вечерята е сервирана. — Трън се появи от кухнята с чиния във всяка ръка. — И под вечеря имам предвид воднист кафяв ориз и пресолено месо върху стари солени бисквити. Вие, лунитяните, наистина знаете как да живеете.
— Вземахме продукти само от килера — каза Синдер, когато двете с Ико влязоха във всекидневната, която едва ги побра. — Пресни зеленчуци няма, а Маха и бездруго ни даде предостатъчно.
Скарлет хвърли поглед към Вълка.
— Преди си мислех, че не си опитвал домати и моркови, защото на Луната не растат зеленчуци, но не е това причината, нали? Просто не стигат до външните сектори.
Той сви рамене, без намек от самосъжаление.
— И аз не знам какво могат да отглеждат в селскостопанските сектори. Но каквото и да е, главата си залагам, че не може да се сравнява с „Ферми и градини Беноа“. — Очите му просветнаха и за своя изненада Скарлет отново се изчерви.
— От вас ме заболя коремът — измърмори недоволно Трън.
— Не, от месото е — рече Синдер, докато теглеше със зъби едно мистериозно парче сушено месо.
Храната не беше вкусна, но не беше и по-лоша от онази, която й даваха в менажерията, и Скарлет с апетит изяде малката си порция. Уинтър излезе от банята. От черните й къдрици още капеше вода, панталоните й бяха доста къси, блузата не й беше по мярка, но тези неща с нищо не разваляха хубостта й. Когато влезе при останалите, всички внезапно се умълчаха. Принцесата коленичи на пода до масичката и огледа храната с тъжни, унесени очи.
Първа се обади Скарлет.
— Не е това, с което си свикнала — рече тя и побутна две-три бисквити към нея, — но все нещо трябва да ядеш.
Уинтър се засегна.
— Не съм придирчива. — Но лицето й се смекчи, когато пак погледна бисквитите. — Просто не бях помисляла колко задоволена съм била с всичко. Знаех, че във външните сектори условията на живот са тежки, но не чак толкова. Хората са гладували, за да може моят стомах да се засища всеки ден. — Тя въздъхна, седна на пети и скръсти ръце в скута си. — Не съм гладна. Някой друг може да изяде моя пай.
— Уинтър…
— Не съм гладна. — Скарлет не я бе чувала да говори с такава непреклонност. — Не бих могла да ям дори и да опитам.
Скарлет се намръщи, но отстъпи. В крайна сметка Вълка омете бисквитите с известно чувство за вина.
— От Хиацинт си научила къде да ни откриеш, нали така каза? — подхвана Синдер. Раменете й бяха напрегнати. От мига, в който Скарлет обясни каквото можа за бягството им, стана ясно, че Хиацинт не е любимец на приятелите й. — А той откъде е научил?
— Сигурно от вашата миниатюрна приятелка — отвърна Уинтър.
— Нашата миниатюрна приятелка? — повтори Синдер.
Уинтър кимна:
— Крес, нали така беше?
Обгърна ги тишина, която сякаш изсмука кислорода от стаята.
Трън пръв се приведе напред:
— Крес? Ти си се видяла с Крес?
— Не съм я виждала от няколко дни, но Хиацинт я заведе на сигурно място при него.
— О! Това ме подсети за нещо. — Скарлет извади малкия цилиндър. — Хиацинт ми го даде и каза, че вътре има съобщение от ваш приятел. Може би говореше за Крес.
Трън грабна цилиндъра и започна да го разглежда.
— Какво е това? Как се пуска?
Синдер го измъкна от него и го мушна в холографската сфера на стената. В средата на стаята светна холографски образ.
Скарлет едва позна хакера на кралицата — беше я виждала само веднъж по комлинка. Дългата немирна коса на момичето беше подстригана късо, а кожата й, макар и още бяла, неотдавна бе видяла слънцето.
Трън скочи от мястото си, обиколи стаята и се настани най-отпред. Крес заговори: