— Ще го опишете ли на полицейски портретист?
— Ами да, обаче… Наистина ли мислите, че може той да е човекът, който е влязъл тук?
— Струва си да се провери.
— Съжалявам. — Абра премести поглед от Илай към Вини. — Снощи не помислих за това.
— Точно затова ви насърчаваме да си спомните — каза й Вини.
— Не знам колко ще мога да помогна. Знаете какво е осветлението там, особено когато има и музика. А той седеше в задната част, където е дори още по-мрачно.
— Той какво ви каза, говорихте ли? — запита Корбет.
— Не много. Тоник с лимон. Запитах го дали чака някого, защото беше заел цяла маса, а можеше да дойдат хора, но той само повтори поръчката. Не изглеждаше приятелски настроен.
— Добре, ще гледаме да нагласим работата с художника така, че да ви е удобно. Ще държим връзка. — Тъй като Барби душеше обувките му, Корбет също се наведе да я погали по главата. — Това с кучето е добра идея. Голямо куче, което лае отвътре, кара доста потенциални взломаджии да премислят.
Когато Илай ги покани вътре, Абра остана на място с коша за пране на бедрото си.
— Съжалявам, Илай.
— За какво?
— Ако се бях сетила за онзи мъж снощи, вече можехме да имаме рисунката. Сега не знам колко добре мога да го опиша. Наистина не се загледах внимателно в лицето му, след като стана недвусмислено ясно, че иска да бъде оставен на мира.
— Дори не знаем, че има нещо общо с това. А ако има, колкото и смътно да го помниш, поне разполагаме с нещо.
— По-късно ще медитирам, за да видя дали ще мога да изчистя нещата, да си го припомня. И не се надсмивай на медитацията.
— Нищичко не съм казал.
— Обаче си помисли. Ще сложа прането. — Погледна часовника си. — Определено изоставам от графика. Утре ще отделя време, за да оправя спалните, които не можах да оправя днес. Приключих с тази на баба ти и ще видя какво още мога да направя до пет. Имам да свърша и някои неща вкъщи преди курса.
— Ще дойдеш ли след урока?
— Наистина имам работа, която бях занемарила, а и започвам да тъгувам за празната си къща — без твоите недоверчиви вибрации. Искам да медитирам. Освен това двамата с Барби трябва да затвърдите връзката си. Ще се върна утре. Трябва да заредя пералнята — повтори и излезе.
— Само аз и ти, Барби — измърмори Илай. Може пък да беше най-добре. Само дето вече беше почнал да свиква с присъствието на Абра. Може би и за двамата беше по-добре да си дадат малко време, малко пространство.
Но определено не се чувстваше по-добре.
18.
Абра реши, че се е заключила. Заключена беше, това трябва да е отговорът. Беше медитирала, беше работила с художника на полицията, опита с визуализация — с което не я биваше особено — но всичко това плюс усилията и уменията на художника произведе рисунка, която можеше да представлява почти всеки мъж между трийсет и четирийсет години.
Всеки мъж, помисли си Абра, докато отново разглеждаше копието на рисунката — слабо лице, дълга, малко разрошена кестенява коса и тънки устни.
Не можеше да се закълне за устните, ако се стигне до това. Наистина ли бяха тънки, или си ги беше представила такива, защото се бе държал като задник?
Толкова за наблюдателността й. Намръщи се. А до този момент си беше мислила, че нивото й е над средното.
Разбира се, нямаше никакво доказателство, че онзи смучещ тоник с лимон задник има нещо общо с каквото и да било. И въпреки това…
Нямаше какво да се направи по въпроса поне до края на уикенда. Абра добави последното сребърно топче, за да довърши чифта обици от сребро и цитрин. Докато ги описваше на етикета, си представи, че семейството на Илай вече пътува насам.
Това беше едно хубаво нещо. Друго? Семейният празник в къщата се вписваше добре в представите й. Поне суетенето около това успя да отклони ума й от жалкия й провал с художника.
Искаше напредък. Взе очилата си за четене. Признаваше си, че се беше надявала да участва в разпознаването на нарушителя и потенциален убиец. Да помогне на Илай да разреши проблемите си, като донякъде допринесе за разрешаване на загадката. Искаше да направи всичко така, че да е подредено и спретнато, докато с пълна увереност съзнаваше, че животът е точно обратното.
Сега не можеше да се отърси от натрапчивото чувство на неудобство и нарастващо безпокойство.