Това означаваше, това трябваше да означава, че последният, който беше държал пистолета, е извършил убийство.
Отиде право при телефона.
— Вини. Имам наистина голям проблем. Можеш ли да дойдеш?
След по-малко от десет минути го посрещна на вратата.
— Не знаех какво друго да направя.
— Правилно си постъпила. Къде е?
— В спалнята. Не съм го пипала.
Поведе го към спалнята си и зачака, докато Вини го оглеждаше.
— Това е калибър 32-ри…
— От същия вид, дето…
— Аха.
Вини се изправи, извади телефона си и направи няколко снимки.
— Не си в униформа — сети се тя. — Не беше на служба. Беше си у вас със семейството си. Не трябваше да ти…
— Аби — обърна се Вини, прегърна я и я потупа бащински по гърба. — Успокой се. Корбет ще иска да научи за това.
— Заклевам се, че пистолетът не е мой.
— Знам, че не е твой. Никой не би си помислил друго. Успокой се — повтори той. — Ще оправим това. Имаш ли нещо студено?
— Студено?
— Да, кока-кола, сладолед, каквото и да е?
— А, разбира се.
— Бих пийнал нещо студено. Отиди да ми донесеш, а аз ще се погрижа за това.
Караше я да върши обичайни неща, за да я успокои, досети се тя. Така че щеше да се успокои.
Извади тиган, сипа вода и захар, после го сложи на котлона, за да се разтопи захарта, докато цедеше лимони.
Когато Вини дойде, тя тъкмо сипваше лимонадата във висока чаша.
— Нямаше защо да правиш чак такива неща.
— Гледах да съм заета.
— Прясна лимонада, току-що направена.
— Заслужаваш я. Кажи на Карла, че съжалявам, задето ви съсипах уикенда.
— Омъжена е за ченге, Абра. Наясно е с риска. Корбет е на път. Иска да види всичко на място.
А тя искаше пистолетът и смъртта, която го обвиваше, да напуснат дома й.
— И тогава ще го махнете оттук.
— Тогава ще го махнем — обеща той. — Ще го взема с мен.
— Излязох, отидох пеш до града, прекарах известно време в магазина за сувенири. Купих си фунийка сладолед и се прибрах.
Докато обясняваше, изсипа лимонадата върху леда и добави чиния хрупкави бисквити върху масата.
— Не може да съм отсъствала повече от час, час и петнайсет минути.
— Заключи ли вратите?
— Да. Много внимавам — обикновено — след проникванията в Блъф Хаус.
— Кога последно си отваряла онази кутия?
— Не ползвам често благовония и не съм купувала от доста време. Писна ми да купувам, да не ги ползвам и да ги подарявам. — Взе една от чашите. — Не знам точно, но бих казала, че поне от две седмици. Или може би три.
— Прекарваш доста време вън от вкъщи, доста време в Блъф Хаус.
— Да. Курсове, чистене, пазаруване — за мен и за клиенти. Поръчки. И повечето нощи прекарвам с Илай. Този, дето е убил Кърби Дънкан, го е подхвърлил, Вини, за да се опита да ме накисне.
— Това е повече от сигурно. Ще огледам вратите и прозорците, нали? Лимонадата е вкусна — добави. — А също и бисквитите.
Абра си остана на мястото, вместо да му се пречка. Огледът на къщата й нямаше да отнеме много време. Малка по размер, имаше три спални, макар че едната трудно би влязла и в определението за килер и й служеше като работилница. Кухня и дневна, цялата обляна в слънчева светлина. Две малки бани.
Не, нямаше да отнеме време. Изправи се и излезе на задната веранда. Още един плюс на къщата — голямото открито пространство. Толкова обичаше да работи там при хубаво време. Гледката, нащърбеният силует на малкия нос с фара, морската шир и синьото небе…
Точно това, което винаги беше искала — постоянното спокойствие и комфорт.
А сега някой се бе намесил в това, беше я наранил. Някой беше влизал в дома й, беше бродил из спалните и беше оставил след себе си смърт.
Обърна се, когато Вини се върна, изчака го да погледне вратата на верандата и прозорците от задната страна.
— Прозорците ти тук са отключени, два отпред — също.
— Аз съм идиотка.
— Не си.
— Обичам къщата да е отворена, да е проветрена. Маниачка съм в това отношение. — Прокара пръсти през косата си и се оскуба, защото й беше по-лесно, отколкото да се ритне. — Чак съм изненадана, че съм заключила някои прозорци.
— Тук има няколко нишки. — Вини направи снимки с телефона си. — Имаш ли пинцети?
— Да. Ще ти ги донеса.
— Не се сетих да донеса инструменти — каза той, когато тя се отдалечи. — Донесох торба за пистолета, но нищо друго. Това трябва да е Корбет — продължи, когато на вратата се почука. — Да го поканя ли?