— Толкова, колкото пожелаеш.
— Добре, защото точно тук те искам. Чудех се дали няма да се окажа последната Ландън в Блъф Хаус. Последният член на семейството, който ще живее в Уиски Бийч. Питала съм се повече от веднъж дали причината така и да не харесам Линдзи не е в това, че тя те задържаше в Бостън.
— Бабо…
— Добре де, все едно колко е егоистично и себично, това си беше част от въпроса. Не целият, но част от него. Щях да го приема или поне бих опитала, ако тя те беше направила щастлив… така, както Триша е щастлива в семейството си и от работата си в „Ландън Уиски“.
— Тя определено случи, нали така?
— Тя е следващата след баща ти и дядо ти. Родена е и е отгледана за това. Ти си повече като мен. О, можем да се оправяме с бизнеса, когато се наложи, а и не сме глупаци. Но това, което ни влече, е изкуството.
Протегна се и го потупа по ръката.
— Дори когато се ориентира към правото, това, което те правеше щастлив, беше писането.
— Струваше ми се прекалено забавно, за да се нарече работа. А сега, когато ми е работа, вече не ми е толкова забавно. Когато практикувах право, имах чувството, че върша нещо важно, нещо солидно. А сега изливам фантазията си на хартия.
— Това ли е всичко, което представлява писането за теб? Фантазиране?
— Не. Линдзи го наричаше така. — Почти беше забравил. — Не че беше груба, обаче… няколко разказа не й изглеждаха толкова впечатляващи.
— Предпочиташе впечатляващите неща и не го казвам грубо. Тя си беше такава, каквато си беше. Но в поредицата компромиси Линдзи рядко правеше отстъпки. Или поне аз не ги виждах. Хората, които казват, че за мъртвите се говори само добро или нищо, просто нямат смелостта да кажат каквото мислят.
— Ти имаш достатъчно смелост.
Не беше очаквал да говори за Линдзи, не и тук, с баба си. Но може би точно това беше мястото някои неща да намерят покой.
— Вината не беше само нейна.
— Вината рядко е само на един човек.
— Мислех, че ще тръгнем по собствен път, ще обединим силите си, слабостите си, целите си. Обаче се ожених за принцеса. Баща й винаги я наричаше така. Принцеса.
— Да, спомням си.
— Винаги получаваше каквото иска. Беше отгледана с вярата, че може, трябва и ще бъде така. По природа беше чаровна, невероятно красива и вярваше безрезервно, че животът й ще бъде съвършен, и то точно по начина, по който го иска.
— А животът не е сборник с приказки дори и за принцесите.
— Предполагам, че не — тихо каза той. — Стана така, че животът й просто не беше съвършен с мен.
— Тя беше млада и разглезена. Можеше да получи шанс да съзрее и да спре да бъде толкова егоцентрична. Наистина притежаваше чар и прекрасен вкус за изкуство, обзавеждане и мода. С времето би могла да постигне нещо с това. Но суровата истина е, че тя не ти подхождаше, а и не беше любовта на живота ти. Нито пък ти — нейната.
— Не — призна той. — И двамата не бяхме един за друг.
— В най-добрия случай може да се каже, че и двамата допуснахте грешка. Тя плати твърде висока цена за грешката си и съжалявам за това. Беше млада и красива жена, а смъртта й беше безсмислена и жестока. Но вече е минало.
Не, помисли си Илай, не и докато виновникът не си плати.
— Имам въпрос към теб — продължи Хестър. — Щастлив ли си тук?
— Щях да съм луд, ако не бях.
— И работата ти върви добре?
— По-добре, отколкото очаквах или се надявах. През по-голямата част от изминалата година писането беше по-скоро бягство, начин да успея да се откопча от мислите си. Сега ми е работа. Искам да бъда добър в това, което правя. Мисля, че престоят ми тук ми помага.
— Защото твоето място е тук, Илай. Принадлежиш на Уиски Бийч. Триша? Всички знаем, че животът й, семейството й, домът й са в Бостън. — Погледна през вратата на верандата, където Селина се беше проснала на пода до изпадналата в екстаз Барби. — За нея това е място, където да дойде, да изкара уикенда, лятната си отпуска, някоя почивка през зимата. Това никога не е бил домът й.
— Това е твоят дом, бабо.
— Дяволски си прав, така е. — Хестър повдигна брадичка, погледът й стана дълбок и мек, когато се загледа над люлеещите се теменужки към плискащите се вълни. — На този плаж се влюбих в дядо ти през една омайна пролетна нощ. Знаех, че ще бъде мой и че ще устроим дома си в тази къща, ще отгледаме тук децата си, ще живеем живота си. Това е моят дом, а което е мое, съм готова да го отстъпя.