Обърна се към Илай и мекият поглед стана твърд като стомана.
— Освен ако не ми кажеш и не успееш да ме накараш да ти повярвам, че не го желаеш, ти ще заживееш тук и ще бъдеш щастлив. Ще направя постъпки да ти припиша къщата.
Той застина и се втренчи в нея.
— Бабо, не можеш да ми оставиш Блъф Хаус.
— Мога да правя всичко, каквото си поискам, младежо — чукна го тя с пръст по дланта. — Винаги съм възнамерявала да направя точно това.
— Бабо…
Отново го чукна с пръст, този път като предупреждение.
— Блъф Хаус е къща, а в къщите трябва да се живее. Тя е твое наследство и твоя отговорност. Искам да знам дали желаеш да я превърнеш в свой дом, дали желаеш да останеш, когато се върна, и после — когато си отида. Има ли друго място, където предпочиташ да бъдеш?
— Не.
— Ами тогава го уредихме. Един проблем по-малко, за който да мисля.
С доволна усмивка отново погледна морето.
— Просто така?
Тя се усмихна и нежно положи ръка върху неговата.
— Вече си имаш и куче.
Илай се разсмя, а Триша отвори вратата на верандата.
— Ако двамата успеете да се откъснете оттук, време е за боядисване на яйцата.
— Да се залавяме. Помогни ми, Илай. Мога да сядам, но още ми е трудно да се изправям.
Той й помогна да стане и обви ръка около раменете й.
— Ще се грижа добре за къщата, обещавам ти. Обаче гледай скоро да си дойдеш у дома.
— Такъв е планът.
Хестър му остави доста храна за размисъл, но боядисването на великденски яйца с малката Селина — да не говорим за неотстъпващия й по нищо петдесет и осем годишен дядо — затрудняваха мисленето доста. Така че Илай просто се примири. Когато звънецът на входната врата звънна, локви боя бяха зацапали вестниците, с които беше покрит кухненският плот.
С кучето до себе си, той отвори вратата на Абра. Две торби висяха от раменете й, а в ръцете й се крепеше покрит поднос.
— Съжалявам, нямах достатъчно ръце, за да си отворя сама.
Той се ухили и се наведе над подноса, за да я целуне.
— Тъкмо щях да ти звъня. — Взе подноса и се извъртя така, че тя да се озове до него. — Мислех, че ще дойдеш по-рано, но с нечовешки усилия успях да ти запазя няколко яйца.
— Благодаря. Просто трябваше да оправя някои неща.
— Проблем ли има?
— Какъв проблем? — Остави торбите. — Здравей, Барби. Здрасти.
Реши, че е по-добре да увърта, вместо да натресе тревожните вести на семейния празник.
— Пайовете отнемат време.
— Пайове?
— Пайове. — Взе отново подноса и тръгна към вътрешността на къщата. — По звуците мога да предположа, че купонът вече тече.
— Все едно са тук от цяла седмица.
— Това добре ли е, или зле?
— Добре е. Наистина е добре.
И сама видя, че е така, щом влязоха в кухнята. Всички се бяха скупчили около плота. Яйца, боядисани с различна степен на умение и творчески способности, вече бяха подредени в кошнички. Абра изписа на лицето си усмивка и се опита да забрави ужасния си ден, когато привлече вниманието им.
— Честит празник! — Втурна се да остави пайовете и веднага се обърна към Хестър. Прегърна я, затвори очи и я залюля. — Толкова е хубаво да те видя тук. Толкова е хубаво, че те виждам.
— Чакай да те огледам — отдръпна я Хестър назад. — Липсваше ми.
— Трябваше по-често да ти идвам на посещения.
— С твоя график? Да седнем — ти с чаша вино, а аз — с мартини, за да ми кажеш всички клюки. Понеже не ме е срам да си призная, че това също ми липсваше.
— В крак си с почти всички събития, но мога да заменя още някоя пикантна история за чаша вино. Роб. — Абра се изправи на пръсти, за да прегърне бащата на Илай.
Илай я наблюдаваше как се държи със семейството му. Прегръдките й идваха естествено — физическият контакт, интимното докосване. Но като я виждаше със семейството си, осъзна, че е влязла в живота им по начин, който му беше непонятен.
Даде си сметка, че е стоял… далеч. Беше се дистанцирал. Прекалено се беше отдалечил.
Само след минути Абра седеше до сестра му, използваше восъчен писец, за да рисува небоядисано яйце, и обсъждаше вероятни имена за новото бебе.