— Мисля, че той лесно създава и запазва приятелства. А, и прекара една вечер на приказки със Стоуни. В бара. Двамата наистина се харесаха.
— Леле боже. Надявам се някой да го е докарал вкъщи… нямам предвид Стоуни.
— Прибрахме се пеш. — Абра осъзна какво е казала в момента, в който Хестър вдигна вежди.
— Чудех се. — С лека усмивка Хестър вдигна чашата си с мартини. — Лиса ми се стори много възхитена, че ще си с нас за уикенда.
— Не искам да става неудобно. Хестър, означаваш толкова много за мен.
— Че защо да ти е неудобно? Когато помолих Илай да остане, се надявах да намери онова време и пространство, да намери самия себе си. Освен това се надявах вие двамата да почнете да се прибирате заедно.
— Наистина ли?
— Защо да те лъжа? Всъщност възнамерявах сама да се заема с тая работа, ако се наложи, след като си стъпя напълно на краката. Обичаш ли го?
Абра отпи голяма глътка вино.
— Бързо действаш.
— Стара съм. Нямам време за губене.
— Стара, да бе.
— Но не толкова, че да не забележа, че не отговори на въпроса ми.
— Не знам отговора. Харесва ми да съм с него, да го наблюдавам как се превръща в човека, за когото говориш. Знам, че нещата и за двама ни са сложни, но съм щастлива.
— Усложненията са част от живота. — Хестър помълча и опита една от маслините в чашата си. — Знам част от това, което е ставало тук, но не всичко, мисля. Всички около мен са ужасно внимателни. Имам дупки в паметта си, но съм си съвсем наред с ума.
— Естествено, че е така.
— А скоро и останалата част от мен ще е наред. Знам, че някой е влизал в Блъф Хаус и това е притеснително. Знам и че някой е бил убит и полицията е претърсвала къщата, а това е още по-притеснително.
— Главният детектив не подозира Илай — побърза да каже Абра. — Всъщност той не вярва, че Илай има нещо общо с убийството на Линдзи.
С изписани на лицето облекчение и раздразнение, Хестър се облегна назад.
— Защо никой не ми е казал това?
— Предполагам, че не са искали да те тревожат с всичко, което става. Но колкото и неприятна да е ситуацията, тя помогна на Илай да се съвземе. Той се вбеси, Хестър, сериозно се вбеси и вече е готов да стане и да се защитава. Това е хубаво.
— Много хубаво. — Хестър погледна навън към морето. — А това е много хубаво място човек да се защитава.
— Извинете, че ви прекъсвам. — Лиса влезе и потупа часовника на китката си.
— О, ето го и директора — измърмори Хестър.
— Трябва да си починеш.
— Седя. Пия страхотно мартини. Почивам си.
— Имахме договорка.
Със сумтене Хестър допи мартинито си.
— Добре де, добре. От мен се иска да си дремна точно като малката Сели.
— А ако не дремнеш, ставаш раздразнителна като Сели, ако си е пропуснала следобедния сън.
— Снаха ми хич не се притеснява да ме дразни.
— Затова ме обичаш — отвърна Лиса и помогна на свекърва си да се изправи.
— Не само по тази причина. Ще поговорим по-късно — каза на Абра.
Щом остана сама, Абра си позволи моментна депресия, миг на тревога. Дали не трябва да се извини и бързо да се върне вкъщи? За какво? За да е сигурна, че никой не е влизал и не е оставял други уличаващи доказателства?
Нищо нямаше да спечели, като се вманиачва, като постоянно трови съзнанието си. По-добре щеше да й е тук, реши, с хората. По-добре да се радва на мига.
Един бог знае какво може да стане после.
Изправи се и тръгна към кухнята. Би й харесало да сготви нещо, но си даде сметка, че в момента не е икономка, а гостенка.
Трябваше да занесе нещата си горе и да извади малките торбички с подаръци, които беше направила за семейството.
Трябваше да бъде заета.
Обърна се, когато Лиса влезе.
— Хестър все се оплаква за почивката, обаче редовно спи като пън за час.
— Винаги е била толкова активна и независима.
— Все едно не знам. Но един час почивка е нищо. В началото след злополуката рядко оставаше будна за цял час. Но опроверга всички лоши прогнози, а и аз не бих очаквала по-малко.
— Нека ти сипя вино. Чудех се с какво мога да помогна. С вечерята, с каквото и да е.
— О, ще ти обясня за вечерята. И сама мога да се оправям в кухнята, когато нашата Алис ме остави. Но не съм Марта Стюарт. А ти трябва да си чудесна готвачка.