Възможно беше.
Клиентът на Дънкан, нападателят, го наема. Дънкан научава, че клиентът му е влязъл с взлом и е нападнал жени. Скарва се с него, може би заплашва да уведоми полицията или пък опитва изнудване. А клиентът го убива и заличава доказателствата.
И това беше възможно.
Нападателят или нападателите са нямали връзка с Дънкан по никакъв начин. Докато си е вършел работата, ги е разкрил и е бил убит.
И това беше възможно, но невероятно — или поне такова изглеждаше в четири сутринта.
Илай се опита да превключи на работата си. Поне в сюжета на романа му имаше линии и ситуации, които би могъл да разреши до сутринта.
Замисли се да противопостави на главния си герой някой антагонист, жена, властите. В объркания си живот се сблъскваше с конфликти и последствия на всички нива. Всичко се оказваше въпрос на избор. Наляво ли да тръгне, или надясно, дали да остане да седи и да чака?
Размишлява над възможностите, докато най-накрая мозъкът му се предаде и заспа.
И някъде в лабиринта на подсъзнанието му въображението и реалността се смесиха. Илай отвори предната врата на къщата в Бек Бей.
Познаваше всяка стъпка, всеки звук, всяка мисъл, но все още не можеше да си наложи да промени каквото и да е. Трябваше само да се обърне и да излезе навън на дъжда. Само да замине с колата. Вместо това повтори действията си от нощта в убийството на Линдзи, които оттогава постоянно му се явяваха насън.
Не можеше нищо да промени и все пак то се промени. Отвори вратата на къщата в Бек Бей и се озова в мазето на Уиски Бийч.
Държеше фенерче, докато се движеше в мрака. Някаква част от съзнанието му подсказа: електричеството е прекъснато. Отново нямаше ток. Трябваше да срита генератора, за да го подкара.
Тръгна покрай стелажите, препълнени с проблясващи буркани, всички прилежно надписани. Конфитюр от ягоди, от грозде, круши, консервиран зелен боб, доматен сок.
Някой е бил доста зает, каза си, докато обикаляше из купищата картофи. Много гърла за хранене имаше в Блъф Хаус. Семейството му спеше по леглата си, Абра спеше в неговото. Много гърла за хранене, много хора, които трябва да защитава.
Беше обещал, че ще се грижи за къщата. Ландън спазваха обещанията си.
Трябваше да оправи тока, да върне светлината, топлината, сигурността, да защити това, което е негово, което обича и което е уязвимо.
Докато доближаваше генератора, чу бученето на морето — шумът се усилваше и заглъхваше, усилваше и заглъхваше…
А насред бученето дочу ясното блъскане на метал по камък. Като метроном, отмерващ времето.
Имаше някого в къщата, някой блъскаше вътре в къщата. Заплашваше всичко, което Илай беше длъжен да пази. Усети оръжието в ръката си и погледна надолу, за да види как проблясва един от пистолетите за дуел, син и тайнствен като морето.
Продължи напред, докато бученето не се превърна в рев.
Но когато стигна до най-старата част, не видя нищо, освен ямата, белязала пода.
Пристъпи, погледна надолу и я видя.
Не Линдзи, не тук. Абра лежеше в онази дълбока яма, убийствено червена кръв беше напоила блузата й и замацваше прекрасните й диви къдрици.
Острите като ножове нокти на ужаса се впиха в гърлото му и го задраха. Болка, леденостудена болка заби ками в стомаха му, докато се мъчеше да прошепне името й. Опита да се спусне към нея, роден от тънка като конец надежда.
Улф пристъпи от сенките и застана в синята светлина.
Помогни ми. Помогни й. Илай падна на колене, за да я докосне. Студена. Твърде студена. Спомни си Линдзи, докато кръвта на Абра багреше ръцете му.
Твърде късно… не, не може да е късно. Не отново. Не и с Абра.
Беше мъртва, като другата. Улф вдигна служебния си пистолет. Ти си виновен, кръвта й е по ръцете ти. Този път няма да се измъкнеш.
Изстрелът отекна и изтръгна Илай от кошмара, за да го потопи в обятията на паниката. Докато се опитваше да си поеме дъх, притисна въображаемата болка в гърдите си и погледна убеден, че ще види как кръвта му се стича между пръстите му. Под дланта му сърцето му биеше лудо като побеснял барабан срещу атавистичния страх.
Наведе се към Абра и откри, че мястото й е студено и празно.
Сутрин е, убеди се той. Онова е било само сън, сега слънцето грееше през вратите на верандата и разпръскваше бели звезди върху водата. Всички в Блъф Хаус бяха в безопасност. Абра вече беше станала и посрещнала деня.
Всичко беше наред.