Не можеше да си спомни предишния Великден със скорошното убийство на Линдзи, с часовете, които беше прекарал по разпити, с оживелия страх, че полицията отново може да похлопа на вратата му. И този път да го отведе с белезници. Сега всичко това беше замъглено — бледите изопнати лица на семейството му, постепенното и постоянно отдръпване на онези, които беше смятал за приятели, загубата на работата, обвиненията, които го заливаха, ако дръзнеше да се появи сред хора.
Вече беше преминал през това. Каквото и да го дебнеше сега, щеше да се освободи и от него.
Нямаше да загърби отново чувството за дом и надеждата.
За Уиски Бийч, помисли си Илай. Вдигна чаша и улови погледа на Абра, усмивката на Абра. Пи за всичко това, за всички.
Когато в понеделник сутринта помогна да натоварят колите, чувството на надежда все още беше в него. Прегърна баба си за довиждане.
— Ще запомня всичко това — прошепна тя в ухото му. — Пази се, докато се пазя и аз.
— Добре.
— И да кажеш на Абра, че няма още дълго да води сутрешния си урок по йога без мен.
— Ще й кажа.
— Хайде, мамо, да те вкараме в колата. — Роб прегърна сина си по мъжки, с една ръка, и го потупа по гърба. — Ще се видим скоро.
— Лятото идва — отвърна Илай, като помагаше на баба си. — Предвидете си време.
— Ще го направим. — Баща му отиде до шофьорското място. — Хубаво беше отново да се съберем всички Ландън в Блъф Хаус. А ти ни чакай. Ще се върнем.
Илай им помаха и гледа след тях, докато не се скриха зад завоя. До него Барби тихичко изскимтя.
— Чу го. Ще се върнат. — Обърна се и огледа къщата. — Но преди това имаме работа за вършене. Ще открием какво точно търси онова копеле. Ще претършуваме Блъф Хаус от горе до долу. Нали?
Барби завъртя опашка.
— Ще приема това за „да“. Хайде.
Започна най-отгоре. На третия етаж някогашните слугински помещения служеха за склад на стари мебели, скринове със стари дрехи или вещи, които не бяха изхвърлени от предишните Ландън заради прекалена сантименталност или по практични съображения.
След претърсването полицаите не си бяха дали труд да върнат по местата им чаршафите против прах, така че сега лежаха на бели купчини като снежни преспи на пода.
— Ако бях вманиачен търсач на съкровища, какво щях да търся тук горе?
Не и самото съкровище, реши той. Освен откраднатото писмо, скрито на видно място като в романа на По, нямаше какво друго. Никой не би могъл да вярва, че някой от предишните обитатели ще сбута сандък със съкровища до продънения диван или зад замъгленото огледало.
Обиколи помещенията, надничаше в кутии и сандъци, мяташе чаршафите обратно върху мебелите. Слънчевите лъчи прорязваха прашинките, а тишината в къщата се подчертаваше от шума на прибоя.
Не можеше да си представи да живее с цяла армия от слуги, които някога бяха спали в лабиринтите от стаи и се бяха събирали да се хранят или да си бъбрят. Никога не би могъл да бъде напълно сам, никога не би било съвсем тихо, а за истинско лично пространство и дума не би могло да става.
Предположи, че са направили компромис. За да се поддържа такава къща, да се живее в нея и да се осигуряват забавления, както е било при предците му, е била необходима цяла армия. Баба му и дядо му бяха избрали не толкова сложен начин на живот.
Във всеки случай времето на Гетсби беше отминало… поне в Блъф Хаус.
Все пак му се струваше срамота и загуба един цял етаж да е зает от покрити с чаршафи мебели, сандъци с книги, скринове, натъпкани с дрехи, покрити с платнища и пакетчета лавандула.
— Тук бих могъл да си направя ателие, нали? — запита той Барби. — Стига да можех да рисувам де. Баба може, обаче толкова много неща трябва да се махнат, а и тя обича да използва дневната си за това или пък да рисува на верандата.
Поспря да си почине и завъртя рамене, както му беше препоръчала Абра, след което тръгна из някогашното слугинско помещение.
— И все пак светлината тук е чудесна. Ей там има място за малка кухня. Мивката се оправя, слага се микровълнова… тази баня се ремонтира — добави, като видя тоалетната със старото казанче с верижка. — Или още по-добре, всички тези стари неща се поправят. Мебелите да влязат в употреба, вместо просто да си стоят тук.
Намръщи се, отиде до прозорците, които гледаха към брега. Огромни прозорци, удивителна гледка — най-вероятно в резултат на архитектурно решение, което не е било предвидено точно за удобство на прислугата.