По-изненадващото беше, че е минала почти година, преди да се разведат. Тогава се сети, че имат две деца. Лошо.
Шерилин Бърк бе разговаряла с рецепционисти, нощни пазачи и камериери в хотелите и курортите, през които бе минавала Линдзи. Потвърдила бе това, което той вече знаеше. През последните десет или единайсет месеца от живота й повечето от пътуванията на Линдзи са били в компанията на Джъстин Съскайнд.
Илай се запита как се чувства заради това. Не можеше да реши. С гнева му беше свършено. Дори чувството, че е предаден, беше заглъхнало, ръбовете бяха изгладени подобно на заоблен от водата камък.
Чувстваше… съжаление. Предположи, че времето и преживяното са изпепелили гнева и горчивината, които бяха изпитвали с Линдзи. И двамата трябваше да поемат по свой собствен път, да продължат напред.
Но не им беше дадена възможност. Който и да я беше убил, носеше вината за това.
Илай имаше дълг към себе си и към Линдзи да прочете докладите, да се срещне с детективката, да направи всичко възможно, за да научи защо и кой. И после да забрави всичко.
Прочете доклада два пъти, докато опитваше от плодовия сок, който беше открил в хладилника със залепена бележка с надпис „Изпий ме“.
Реши да се захване с нещо друго. Взе бележника си от бюрото и още една книга за Зестрата на Есмералда от лавиците.
Прекара следващия час, следвайки предположенията на автора. Този клонеше към теорията, че оцелелият моряк и любимата дъщеря на семейството, Виолета, са се влюбили. Брат й Едуин разкрил връзката им и убил любовника. Виолета, дръзка и дива, избягала в Бостън и никога не се върнала. А Зестрата на Есмералда останала загубена през годините.
Според това, което Илай знаеше от семейната история, Виолета наистина беше избягала, след като е била отхвърлена и почти заличена от всички документи, заради богатството, влиянието и гнева на фамилията след опозоряването й. Събитията бяха описани сухо и не така увлекателно като другите истории, които Илай бе прочел през отминалите седмици, но тази поне изглеждаше по-реалистична.
Може би беше време да наеме опитен генеалог, който да направи всичко възможно, за да проследи дръзката Виолета Ландън.
Докато обмисляше това, телефонът му отново иззвъня. Видя на дисплея името на агентката си и си пое дълбоко въздух.
Ето на̀, каза си и отговори.
Седеше там с бележника, таблета и телефона си, когато Абра влезе.
— Приключих с горния етаж — започна тя. — Кабинетът ти е готов, в случай че искаш да поработиш. Заредих още пране в сушилнята. Мислех си дали да не се захвана с коридорите. Ще отнеме време, ако трябва да мъкна кофи насам-натам, за да почистя стълбите наистина добре. И си помислих, че ако съм гола, ще е още по-забавно.
— Какво?
— Ами мисля да мина гола зад стената. А ти работиш ли тук? Изследваш? — запита, като наведе глава, за да прочете заглавието на книгата, която беше оставил настрани. — „Уиски Бийч: наследство от мистерия и лудост“. Наистина?
— Повечето са глупости, но има и някои смислени моменти. Например историята за Ландън по време на Сухия режим е доста интересна. Прапрапрабаба ми помагала да разпространяваме продукцията си на местно ниво, като криела бутилките под фустата си, за да се отърве от властите, които не биха я помолили да си вдигне полата.
— Умно.
— Това съм го чувал и преди, така че може и да е истина. Що се отнася до съкровището, спасилият се моряк успял да го скрие. След това откраднал сърцето на честната и твърдоглава Виолета заедно с няколко нейни бижута. Това довело до диво преследване в бурна нощ и той полетял от скалата с фара благодарение на Едуин Ландън, братът с черно сърце. Съкровището най-вероятно е отишло с моряка обратно в непримиримото море.
— Където е на съхранение при Малката русалка?
— Според този автор крадецът и сандъкът със съкровището полетели от скалите, а скъпоценните камъни се разпилели като блестящи морски звезди. Или май бяха медузи. Все едно.
— Ако това е истина, предполагам, че все някой скъпоценен камък щеше да бъде намерен. Щеше да си чул за това.
— Не и ако хората, сдобили се с блестящи огърлици или други такива, са си държали устите затворени, както се предполага тук, а и е твърде вероятно. Все едно — повтори отново.
Абра се усмихна озадачено.