— Добре, ще го направя. — Наведе се и го целуна. — Трябва да сложиш една от многото си вратовръзки.
— Мога да го направя.
Добри новини, притеснителни новини, помисли си той, когато Абра излезе. Въпроси, които трябва да бъдат зададени и на които да бъде отговорено. Но тази вечер щеше да излезе със зашеметяваща жена, която го кара да мисли, да чувства.
— Малко ще поработя — каза на Барби. — А после можеш да ми помогнеш да си избера вратовръзка.
Нямаше как да наблюдава къщата по цял ден, но продължаваше да проверява. Знаеше, че може отново да влезе, дори ако Ландън пак беше сменил кода. Предпочиташе да продължи претърсването при празна къща, но Ландън се беше окопал вътре и можеше да му се наложи да рискува и да се промъкне, докато оня спи.
Беше започнал да вярва, че е направил грешка с мазето или поне с точното място в онова гигантско пространство. Но трябваше да приключи, за да бъде сигурен. Толкова много време бе прекарал, толкова пот бе пролял, толкова пари… Трябваше да го довърши.
Трябваше отново да се изкачи на третия етаж. Някъде из старите сандъци, под някоя възглавница, зад някоя картина щеше да намери следа. Дневник, карта, координати.
Успя да провери библиотеката в къщата, докато старата дама спеше, но не откри нищо значимо. Нищо, което да съвпада със собствените му познания, със собственото му педантично и детайлно изследване на Зестрата на Есмералда.
Знаеше истината. Отвъд легендата, отвъд авантюристичните истории, написани за онази разкъсвана от буря нощ в Уиски Бийч, той знаеше.
Вятърът, скалите, разяреното море, единственият оцелял. Един мъж и безценно съкровище.
Пиратска плячка, взета със сила, кураж и кръв. И негова по право, по кръв. Кръвта на Натаниъл Брум във вените му.
Произхождаше от Брум, който претендираше за съкровището, и от Виолета Ландън, която беше отдала на пирата сърцето и тялото си и го бе дарила със син.
Имаше доказателство, написано от ръката на Виолета. Често си беше мислил, че посланието й от гроба е било предназначено именно за него, за да му даде парчетата от писма и късчетата от един-единствен дневник, открити след смъртта на неговия прачичо.
Глупав и немарлив човек.
Сега той беше наследник на съкровището. Кой би могъл да предяви повече права от него?
Не и Илай Ландън.
Щеше да получи това, което е негово. Ако се наложи, щеше да убие.
Вече беше убивал. А сега, щом се налага, знаеше, че може да го направи отново. Знаеше, докато дните отлитаха и пътят му до Блъф Хаус беше затворен, знаеше, че ще убие Илай Ландън, преди всичко да е приключило, преди наистина да може да приключи.
И щеше да поиска онова, което беше негово, щеше да убие Ландън, както Ландън беше убил Линдзи.
Това беше правосъдие, каза си той. Сурово правосъдие, такова, каквото Ландън заслужаваше. Такова, каквото би одобрил Натаниъл Брум.
Когато ги видя да излизат от къщата, сърцето му подскочи. Ландън бе облечен в костюм, а жената — в къса червена рокля. Държаха се за ръце, гледаха се и се смееха.
От нищо не им пукаше.
Дали я беше чукал, докато още е бил с Линдзи? Самодоволен кучи син. Заслужаваше да умре. Искаше му се да го направи, да убие и двамата, още сега.
Обаче трябваше да бъде търпелив. Трябваше да си върне наследството, а после да въздаде правосъдие.
Гледаше ги как се качват в колата, видя как жената се навежда за целувка, преди Ландън да подкара.
Два часа, предположи. Ако можеше да си позволи да ги последва както преди, щеше да знае по-точно. Но щеше да рискува два часа вътре.
Беше платил много за разбивача на кодове и парите скоро щяха да станат сериозен проблем. Инвестиция, напомни си, докато паркираше колата и вадеше сака от багажника.
Знаеше, че полицията патрулира. Но ги беше наблюдавал как обикалят Блъф Хаус и вярваше, че в основни линии може да съгласува времето. Реши, че от него би могъл да стане добър пират — все пак носеше това в кръвта си, то беше негово право.
Знаеше как да се изплъзва, как да планира, как да вземе това, което иска.
Ситният дъжд беше добро прикритие. Притича под него и се насочи към страничната врата — най-лесното място за влизане, най-защитеното. Щеше да отдели време, за да направи восъчен отпечатък от ключа на жената. Тя нямаше да носи оня тежък ключодържател, както се беше облякла за вечеря. Щеше да го намери и да го копира.
И следващия път просто щеше да използва ключа, за да влезе.