— Защо да не направим парти за добре дошла на баба, когато се върне?
— Това е чудесно. — Абра му стисна ръката, преди да вземе вилицата си. — Ще й хареса. Знам и чудесна суинг група.
— Суинг?
— Ще бъде забавно. Малко ретро. Жени в красиви рокли, мъже в летни костюми — защото знам, че ще си дойде до края на лятото. Китайски фенери по верандите, шампанско, мартини, навсякъде цветя. Сребърни подноси, отрупани с хубава храна, върху бели маси.
— Наета си.
Тя се разсмя.
— От време на време планирам приеми.
— Защо ли не съм изненадан?
— Познавам някои хора, които познават хора — размаха тя вилицата си във въздуха.
— Обзалагам се. Ами твоите планове? Йога студиото ти?
— В дневния ми ред е.
— Мога да ти помогна.
Абра леко се отдръпна назад.
— И сама мога да си помагам.
— Не се ли допускат инвеститори?
— Засега не. Искам хубаво място, удобно, спокойно. С добра светлина. Огледални стени, може би хубав малък фонтан. Добра озвучителна система, напълно различна от онази в църквата. Бих могла да приглуша осветлението. Съобразени с цветовете постелки за йога, одеяла, прегради, такива неща. И накрая да се стабилизирам достатъчно, за да си взема още двама инструктори, обаче, без да прекалявам. И малка стая за масажи. Засега обаче съм щастлива от това, което правя.
— Което е всичко.
— Ами всичко ми харесва. Не сме ли щастливи?
— В момента се чувствам истински щастлив.
— Имам предвид, че и двамата правим това, което ни харесва. Седим тук на първата си среща, което ми харесва, и си говорим за планиране на други неща, които ни харесват. Това кара нещата, дето не ни харесват, да не изглеждат никак сериозно.
— А какво не ти харесва?
Абра му се усмихна.
— Точно сега, точно тук? Не мога да се сетя за нищо.
По-късно, сгушена до него, докато се унасяше в сън, осъзна, че й харесва всичко в това да са заедно. И когато си помисли за утрешния ден, си помисли за него.
Понесе се по морските вълни на съня и осъзна, че ако хлътне още съвсем малко, ще се влюби.
Можеше само да се надява, че е готова.
23.
От името — Шерилин Бърк — и гласа по телефона с резкия северняшки акцент Илай си бе изградил образа на мършава блондинка в строг костюм. Отвори вратата на брюнетка на около четирийсет, с дънки, черен пуловер и омачкано кожено яке. Носеше куфарче и черни маратонки.
— Господин Ландън.
— Госпожице Бърк.
Жената вдигна слънчевите си очила и ги намести върху късата си коса, след което подаде ръка да се здрависа.
— Хубаво куче — добави и протегна ръка и на Барби.
Барби учтиво подаде лапа.
— Здравата лае, обаче май не я бива много да хапе.
— И лаят върши работа. Хубава къща имате тук.
— Така е. Влизайте. Ще пиете ли кафе?
— Никога не отказвам. Ще е добре да е черно.
— Защо не влезете и не седнете? Ще го донеса.
— Можем да спестим малко време и да дойда с вас в кухнята. Отворихте ми вратата, носите кафе. Това ми подсказва, че персоналът ви си е взел почивен ден.
— Нямам персонал, както вече знаете.
— Част от работата. И нека си призная — добави тя с усмивка, която разкри крив преден зъб — не бих имала нищо против да поогледам. Виждала съм репортажи из някои списания, но не е същото като да си влязъл вътре.
— Добре.
Огледа фоайето, докато минаваха през него, после главната гостна, музикалната стая с двойната врата, която можеше да се отваря към салона при приеми.
— И продължава все навътре, а? Но е жива, не като музей. Чудех се. Запазили сте характера й и това казва нещо. Вътрешността отговаря на външността й.
— Блъф Хаус е важна за баба ми.
— А за вас?
— Да, и за мен.
— Голяма къща за сам човек е. Баба ви е живяла сама тук през последните няколко години.
— Така е. Ще се върне, когато лекарите й позволят. Ще остана с нея.
— Семейството на първо място. Знам как е. Имам две деца, майка, която ме подлудява, и баща, който подлудява нея, откак се пенсионира след трийсет години стаж.
— Баща ви е бил полицай.
— Да, беше ченге. Но вие го знаехте.
— Част от работата.
Тя се усмихна и се завъртя из кухнята.
— Това не е част от оригиналния дизайн, но все пак успява да запази атмосферата. Готвите ли?
— Всъщност не.