— Права си. Бях зает. Ще я изведа след минута.
В отговор Абра само се завъртя и излезе, а Барби я последва по петите.
— Мамка му. — Илай погледна бележките си и прокара ръка през косата си.
Не беше молил за кучето, нали така? Но го беше взел, така че… Изправи се, отиде до кухнята и я завари празна, с изключение на огромния сак на Абра върху плота. Погледна през прозореца и видя, че тя е извела кучето и вече са преполовили стълбите към плажа.
— Защо съм такъв кретен — измърмори. Награби якето си и любимата топка на Барби и излезе.
Когато ги настигна, двете бързо вървяха покрай прибоя.
— Бях се залисал — повтори той.
— Очевидно.
— Виж, получих много нова информация от детектива. Важно е.
— Важно е също здравето и доброто състояние на кучето ти, да не споменавам и твоето.
— Просто забравих, че е там. А и тя защо е толкова любезна? — Това прозвуча като обвинение и Илай мълчаливо се извини на кучето. — Ще й се реванширам. Обича да гони топката. Видя ли? — Откачи каишката. — Барби, дръж! — И метна топката към водата.
Кучето се втурна след нея на крилете на щастието.
— Видя ли? Прощава ми.
— Тя е куче. Ще ти прости почти всичко. — Абра отстъпи от обсега на прекалено измокрената Барби, която се върна да остави топката на пясъка.
Илай я вдигна и отново я хвърли.
— Сети ли се поне да я нахраниш? Купичката й за вода беше празна.
— По дяволите. — Добре де, здравата се беше издънил. — Няма да се повтори. Бях…
— … се залисал — довърши тя. — Значи забрави да сипеш вода на кучето си и да го разходиш, забрави да ядеш. Предполагам, че не си и писал. Вместо това си изхабил цялото си време и енергия да търчиш подир убийства и съкровища.
Проклет да бъде, ако се извини точно за това.
— Имах нужда от отговори, Абра. Мислех, че и ти ги искаш.
— Искам ги. — Тя се опита да се успокои, а той отново залиса кучето с топката. — Искам ги, Илай, но не и с цената на възстановяването ти.
— Нещата не стоят така. Само един следобед беше, боже мой. Следобед, който ми отвори всички врати към местата, които трябва да проуча. Защото възстановяването не е достатъчно, ако човек е в неведение.
— Разбирам. Наистина. И може би прекалих… освен по отношение на кучето, защото там нямаш извинение.
— Колко жалък искаш да се чувствам?
Абра го обмисли. Погледна го, погледна и Барби.
— Много жалък, заради кучето.
— Мисията ти е изпълнена.
Тя въздъхна, събу се, нави крачолите си до коленете и нагази в прибоя.
— Тревожа се за теб. Много. Това е проблем за мен, Илай, че толкова се тревожа за теб.
— Защо?
— По-лесно ми е просто да си живея живота. Опитвала съм това — добави и отметна от лицето си разпилените си от вятъра коси. — По-лесно е просто да си живееш живота, отколкото пак да направиш стъпка напред, да рискуваш отново. И е страшно, когато изглежда, че не можеш да спреш да правиш стъпки. Аз май не мога да се спра.
Посоката, която разговорът пое, го обърка и го накара да се почувства малко неспокоен.
— Никога не съм си мислил, че някой може да бъде толкова важен за мен като теб. Това е малко плашещо.
— Не съм сигурна дали някой от нас би се чувствал така, ако се бяхме срещнали преди години. Ако бяхме такива, каквито сме били тогава. Ти успя да се измъкнеш от бездната, Илай.
— Получих помощ.
— Не мисля, че хората приемат помощ, освен ако не са готови за това, все едно дали го съзнават, или не. Ти беше готов. Сърцето ме боли, като се сетя колко тъжен, уморен и мрачен беше, когато се върна в Уиски Бийч. Ще ме заболи отново да те видя такъв.
— Това няма да стане.
— Искам да получиш своите отговори. И аз ги искам. Просто се боя да не те запратят в онази бездна или да те превърнат в човек, когото не познавам. Егоистично е, но те обичам такъв, какъвто си сега.
— Добре, добре. — Илай помълча малко, за да подреди мислите си. — Аз съм този, който забравя, залисва се в работа и се учи да харесва факта, че има някого, който му напомня да не се залисва толкова. Не съм толкова различен в сравнение с преди всичко това да се случи. Но случилото се някак ме събра. Не искам да съм ти проблем, но не отивам никъде. Намирам се на мястото, където искам да бъда. Ето в този отговор съм сигурен.
Абра отново отметна косите си и наклони глава.