Веждите й се събраха, докато се опитваше да се сети.
— Не съм обръщала внимание на това място, предполагам. Просто спрях да го забелязвам и си казах, че един ден ще наема експерти. Онзи може да си е въобразил, че там има карти, което е глупаво. Ако бяхме намерили нещо с кръстче на него, щяхме и сами да сме изкопали съкровището много преди това. А може да си е мислил, че там е дневникът на Виолета Ландън, примерно. Но семейните предания твърдят, че след като брат й убил любовника й, тя изгорила дневниците си, любовните писма, всичко. Ако въобще ги е имало. Ако бяха оцелели, все щях да съм чула за тях.
— Добре. Помниш ли да си получавала някакви обаждания, да са те разпитвали, някой да е искал да купи от антиките или само достъп, защото, примерно, е щял да пише книга?
— За бога, Илай, не мога да си спомня всички такива случаи. Единственото, заради което се изкушавах да наема някого другиго, освен Абра, е да има кой да се разправя с това.
— Значи нищо не те е впечатлило?
— Не, не се сещам.
— Кажи ми, ако си спомниш нещо.
Тя обаче вече си беше спомнила достатъчно, а и Илай забеляза, че отново е пребледняла леко.
— Какво има за обяд? — попита той.
— Трябва да слезем и да проверим.
Помогна й да стане, но когато понечи да я вдигне, тя го блъсна назад.
— Няма нужда да ме носят. Справям се съвсем добре и с бастуна.
— Може и да е така, но ми харесва да се правя на Рет Бътлър.
— Той не е носил баба си по стълбите за обяд — изтъкна Хестър.
Илай я вдигна на ръце.
— Обаче би я носил.
Абра взе бастуна и докато гледаше как Илай носи баба си по стълбите, напълно разбра защо се е влюбила.
27.
Докато си вземаха довиждане с Хестър, Абра реши, че денят е бил добър. Стисна ръката на Илай и му го каза. Тръгнаха към колата и видяха Улф на отсрещната страна на улицата.
— Какво прави този? — ядоса се тя. — Защо? Да не си въобразява, че спонтанно ще идеш при него и ще си признаеш всичко?
— Иска да знам, че е тук. — Илай седна зад волана и спокойно запали. — Малка психологическа война, изненадващо ефективна. Осъзнах го миналата зима, когато почти не излизах от вкъщи, защото отидех ли да си подстрижа косата например, не можех да бъда сигурен дали няма да влезе и да седне на стола до мен.
— Това е тормоз.
— Технически погледнато. И да, бихме могли да му повдигнем обвинение, но в този момент най-много просто да му размахат пръст. Нищо не би се променило, а истината е, че съм прекалено изморен, за да ми пука. По-лесно е просто да оставя нещата така.
— Поставил си се под домашен арест.
Не беше мислил за това по този начин, поне не до този момент. Но Абра не грешеше. Точно по този начин беше възприемал с някаква част на съзнанието си отиването си в Уиски Бийч — като самоналожено изгнание.
С тези дни беше свършено.
— Нямаше къде да ходя — обясни той. — Приятелите ми страняха или просто изчезнаха. Адвокатската ми кантора ме остави да си тръгна.
— А какво стана с невинността до доказване на противното?
— Законът е такъв, но няма особена сила, когато се отнася до важни клиенти, репутация и адвокатски такси.
— Би трябвало да те подкрепят, дори и само от принципни съображения.
— Имат си други съдружници, партньори, клиенти и персонал, с които да се съобразяват. В началото му викаха отпуск, но с мен беше свършено и всички го знаехме. Все едно, това ми даде време и причина да пиша, да се опитам да се съсредоточа върху това.
— Не изкарвай нещата така, сякаш са ти направили услуга — сряза го тя. — Ти сам си си направил услуга. Постъпил си правилно.
— Писането ми се яви като спасително въже и е добре, че не го изпуснах. Когато не дойдоха да ме арестуват и си повярвах, че има причина да очаквам новия ден, реших да ида в Блъф Хаус.
Абра реши, че това е някакъв вид пречистване. Отърваваше се от умората и напрежението и според нея бе напълно готов да приеме подадената му ръка.
— А сега? — запита го тя.
— Сега спасителното въже не ми е достатъчно. Не мога просто да си седя вкъщи и да чакам. Ще се боря. Ще намеря отговорите. И когато се сдобия с тях, ще ида при Улф и ще му ги натикам в гърлото.
— Обичам те.
Илай я погледна с усмивка, която замръзна от изненада, щом видя очите й.
— Абра…
— Ей, по-добре си гледай пътя! — посочи тя с ръка и той удари спирачки, преди да блъсне колата отпред.