— Да, точно така. Цял ден беше в Бостън, срещна се с адвоката си, подстрига се, купи цветя.
Клиентът му плащаше сметките, напомни си, но продължи да записва разговора в бележника си.
— Сестра му и семейството й влязоха вътре преди около половин час. Изглежда е семейно събиране и като гледам колко време мина, бих казал, че ще остане поне за вечеря. Не мисля, че ще има някакво движение повече, затова… Щом така искате. Мога да го направя.
Парите са си твои, каза си Дънкан и се подготви за дълга вечер.
— Ще ви се обадя, щом излезе.
Когато телефонът изщрака в ухото му, Дънкан поклати глава. Клиентите му плащаха сметките, помисли си отново и изяде още един морков.
Беше отсъствал едва няколко седмици, но се чувстваше като завърнал се у дома след дълго отсъствие. Цепениците пукаха и пламтяха в голямата каменна камина, пред която старото куче Сейди спеше завито на кравай. Всички седяха в гостната — наричаха я салон — сред познатата смесица от антики, семейни снимки, червени лилии в тънката ваза върху пианото. Можеха да си седят там, да си говорят и да пият вино всяка вечер, докато светът рухне.
Дори баба му, която, вместо да протестира, с удоволствие бе приела да я свали на ръце по стълбите и да я настани в любимото й кресло, разговаряше сякаш нищо не се бе променило.
Май бебето помагаше. Сладка като бонбон и бърза като светкавица, малката Селина, още ненавършила три, изпълваше стаята с енергия и радост.
Нареди му да играе, така че Илай седна на пода и й помогна да построи замък от кубчета за нейната кукла принцеса.
Нещо просто, нещо обикновено, нещо, което му напомни, че някога си беше представял как ще има свои деца.
Родителите му изглеждаха по-спокойни отпреди да замине за Уиски Бийч няколко седмици по-рано. Изпитанието, през което бяха преминали, бе направило бръчките върху бащиното му лице по-дълбоки, а кожата на майка му беше станала почти прозрачна.
Но никога няма да се разколебаят, помисли си.
— Ще нахраня това твърде заето момиче. — Сестра му стисна ръката на съпруга си, преди да се изправи. — Вуйчо Илай, ще ми помогнеш ли да сложа Селина да седне?
— О, разбира се.
Стиснала куклата, малката протегна ръчички към него и му се усмихна с неустоимата си усмивка. Той я грабна и я понесе към кухнята.
Широкоплещестата Алис се разпореждаше около масивната печка с шест котлона.
— Я да видя аз кой е гладен!
Селина дезертира на мига от вуйчо си и прегърна готвачката.
— Ето я и моята принцеса! — каза Алис на Триша и умело намести детето на бедрото си. — Може да ни прави компания за вечеря, а също и на Кармел. А за вас, простолюдието, ще подредим масата след около четирийсет минути.
— Благодаря. Ако ви създава някакви проблеми…
— Проблеми? — Готвачката оцъкли комично очи и заговори с преувеличен шок. — Я го виж туй личице.
Селина се засмя, обгърна с ръчички шията й и заговорнически прошепна:
— Има ли бисквитки?
— След като се навечеряш — прошепна й в отговор Алис. — Добре сме. Идете да почивате — пропъди ги с ръка.
— И да слушаш — предупреди Триша дъщеря си и хвана брат си под ръка.
Висока почти метър и осемдесет, здрава, жилава и изпълнена с решимост, лесно го изтика от кухнята и го поведе към библиотеката.
— Искам минута насаме с теб.
— Да, представям си. Всичко е наред…
— Просто млъкни.
За разлика от дипломатичната им и спокойна майка, Триша се беше метнала на дядо им по баща — целеустремена, твърдоглава и упорита.
Може би по тая причина в момента беше изпълнителен директор на „Ландън Уиски“.
— Всички много внимавахме да говорим за каквото и да е друго, само не и за станалото, за това, което става и сега, и ти се изправяш срещу него. Разбираемо е, обаче сега сме само аз и ти. Лице в лице, не внимателно съчинен и редактиран имейл. Какво става с теб, Илай?
— Пиша здравата. Разхождам се по плажа. Храня се редовно, защото икономката на баба ми готви.
— Абра? Тя е чудесна, нали?
— Не. Интересна е.
Объркана, Триша седна на страничната облегалка на широко кожено кресло.
— Радвам се да чуя това, Илай, защото ми звучи точно като нещо, с което би трябвало да се занимаваш в момента. Но ако всичко е толкова страхотно, защо си в Бостън?
— Не мога ли да дойда да видя семейството си? Какво, да не съм прогонен?