Искаше да разбере защо клиентът му е проникнал в къщата. Искаше също така да узнае дали това му е за пръв път.
Не че възразяваше срещу проникването с взлом по професионални причини. Но беше наистина глупаво да се мисли, че в къщата би могло да има нещо, което да свърже Ландън с убийството на съпругата му в Бостън отпреди година.
А сега местните ченгета щяха да държат под око къщата, Ландън, а също и детектива, нает да го следи.
Аматьори, каза си, като пухтеше, докато изкачваше стръмния път към скалистия нос, където светлината от фара на Уиски Бийч пронизваше мрака.
Мъглата се стелеше — тук беше малко по-гъста — заглушаваше стъпките му и превръщаше шума от разбиващите се в скалите вълни в барабанен екот.
И разваляше гледката, осъзна, когато достигна фара. Може би щеше да се качи отново утре, ако денят е по-ясен, по пътя си към Бостън.
Даде си сметка, че е взел решение. Работата може да ти досади. Клиентът може да те вбеси. Разследването може да се озове в задънена улица. Но когато се съчетаят и трите? Време беше да ограничи щетите.
Призна си, че не би трябвало така да се нахвърля на клиента си. Но, боже мили, онзи наистина беше постъпил тъпо.
Обърна се при шума от стъпките и видя как клиентът му излиза от мъглата.
— Насади ме на пачи яйца — започна Дънкан. — Трябва да си изясним нещата.
— Да, знам. Съжалявам.
— Добре, можем да оставим това в миналото, ако ти…
Не видя пистолета. Мъглата заглуши не само стъпките, а и изстрелите, които отекнаха глухи, плътни и странни. Объркаха го в същия миг, в който изпита пронизваща болка.
Така и не успя да извади своя пистолет, не се и опита.
Падна с отворени очи. Опита се да каже нещо, но от устата му излезе само гъргорене. Сякаш от далечно разстояние дочу гласа на убиеца си.
— Съжалявам. Не трябваше да става така.
Не усети претърсващите го ръце, които му взеха телефона, диктофона, ключовете и оръжието.
Почувства само студ, хапещ, вцепеняващ студ. И неизразима болка, докато влачеха тялото му към ръба на скалата.
За миг си помисли, че лети — студеният вятър забръска лицето му. А после, щом се удари в скалите, развълнуваното море го погълна.
Не трябваше да става така. Много късно, дори прекалено, за да се връща назад. Да се придвижва напред беше единственият избор. И без повече грешки. Вече нямаше да наема детективи, изобщо никого, на когото не може да има доверие, който няма да е лоялен.
Върши каквото трябва да вършиш, докато не го свършиш.
Може би щяха да заподозрат Ландън в убийството на детектива, както го бяха заподозрели и за Линдзи.
Но Ландън беше убил Линдзи.
Кой друг би могъл да бъде? Кой би трябвало да е?
Може би Ландън щеше да плати за Линдзи чрез Дънкан. Понякога правосъдието може да се извие като тирбушон.
Сега обаче най-важното беше да почисти стаята на детектива и да вземе всичко, което би могло да го свърже с него. А после да направи същото и в кабинета на Дънкан, и в дома му.
Много работа предстоеше.
Най-добре да се захваща.
Когато Илай слезе по стълбите сутринта, провери дневната. Одеялото, с което бе омотал Абра, когато тя се срути на дивана, лежеше артистично разперено на облегалката. Освен това обувките й не бяха до вратата.
И по-добре. Това спестяваше срама след онзи неочакван и неудобен момент между двамата през отминалата нощ. По-добре, че отново си беше сам у дома.
Или поне относително сам, каза си, когато подуши кафето, видя кафеника и залепената бележка.
Тази жена склад с бележки ли имаше? Неизчерпаем запас?
„Омлетът е в подгряващия съд.
Не забравяй да го извадиш.
В хладилника има пресни плодове.
Мерси, че ме остави на дивана.
Ще ти се обадя по-късно.
ОБАДИ се на Вини!“
— Добре де, добре. Господи. Имаш ли нещо против първо да си изпия кафето и да подредя мислите си?
Отпи от кафето, добави му сметана и разтърка упоритите възли на шията си. Щеше да се обади на Вини, нямаше защо да му се напомня. Просто искаше малко почивка, преди да тръгне да се разправя с полицията и да отговаря на въпроси. Отново.
А може пък да не иска тъпия омлет. Кой я е молил да прави тъп омлет, запита се Илай, докато отваряше съда за подгряване.
Може пък просто да иска… Проклятие, наистина изглеждаше добре.
Намръщи се, после взе чинията и грабна вилица. Изяде омлета, като се разхождаше пред прозореца. Колкото и глупаво да изглежда, чувстваше се по-уверен в себе си, ако се хранеше прав.