Тук съм добре. По-добре от добре. И когато полицаите дойдат, а аз знам, че ще дойдат, ще се оправя с тях. Готов съм.
Така че спри да се мръщиш на монитора. Знам, че го правиш. Иди и си намери друг, за когото да се тревожиш.“
Това щеше да свърши работа. Е, може би Триша малко щеше да се ядоса, а може би щеше и да се развесели. Илай се надяваше да му повярва, че й е казал истината. Взе си втора чаша кафе и поничка, седна на бюрото, отвори файла с книгата си и се остави историята да го погълне, докато слънцето се издигаше над морето.
Пресегна се към бутилката „Маунтин Дю“ и последните две курабийки, когато звънецът на вратата, който никой не използваше, отекна с първите акорди от „Одата на радостта“ — любимата мелодия на баба му.
Забави се, докато затвори файла, прибра изпитата до половина бутилка в хладилника в кабинета си и тръгна надолу, когато звънецът отново се обади.
Очакваше пред вратата да завари полицай. Не очакваше да са двама, нито пък нерадостно познатото лице на детектив Арт Улф от Бостън.
По-младият — с младежка подстрижка, квадратно лице, ведри сини очи и изваяно от фитнеса тяло — му показа значката си.
— Илай Ландън?
— Да.
— Аз съм детектив Корбет от полицейското управление в Есекс. Вярвам, познавате детектив Улф.
— Да, срещали сме се.
— Искаме да поговорим с вас.
— Добре.
В пълно противоречие със съветите на адвоката си, Илай се отдръпна, за да ги пусне да влязат. Вече беше взел решение, пък и самият той беше адвокат, дявол да го вземе. Разбираше идеята — запази мълчание, обади ми се, нека отправят въпросите си към мен.
Но не можеше да живее така. Не можеше и нямаше да живее така.
Ето защо ги покани в голямата гостна.
По-рано беше напалил камината и огънят кротко тлееше, като добавяше уют към атмосферата на удобната стая, пълна с антики и картини. Тя сякаш приветстваше със светлината, лееща се от високите прозорци, с градината зад тях, където се поклащаха яркозелените стръкове на нарцисите, сред които искреше единственият осмелил се да се покаже жълт цвят.
Тук се чувстваше на своя територия. Готов да се възправи срещу бъдещето и да покаже истинското си лице.
— Бива си я къщата — отбеляза Корбет. — Виждал съм я отвън и определено прави впечатление. И отвътре не лъже.
— Домът е там, където човек си окачва шапката. Ако има такава. Заповядайте, седнете.
Бързо си направи вътрешна самооценка. Дланите му не бяха влажни, сърцето му не препускаше, гърлото му не беше пресъхнало. Все добри знаци.
Но все пак, докато гледаше изражението на булдог, така характерно за Улф, и студените му безчувствени кафяви очи, реши да бъде внимателен.
— Оценяваме, че ни отделяте време, господин Ландън. — Корбет внимателно огледа стаята и Илай, докато си избираше стол. — Може би сте чули, че имахме инцидент.
— Чух, че вчера край фара е намерено тяло.
— Точно така. Вярвам, че сте познавали починалия. Кърби Дънкан.
— Не, не го познавах. Никога не сме се срещали.
— Но сте знаели за него.
— Знам, че е казал, че е частен детектив от Бостън и че е разпитвал за мен.
Корбет извади бележника си — повече като извинение за присъствието си, отколкото наистина да си записва, досети се Илай.
— Не е ли истина, че сте заявили на полицията, че вярвате, че Кърби Дънкан е проникнал в тази къща вторник вечерта?
— Това беше първата ми мисъл, когато научих за взлома, и дадох името му на полицая. Полицай Винсънт Хенсън. — „Както много добре знаете.“ — Все едно. Жената, която е била нападната при взлома и се е срещала с Дънкан по-рано, убедено заяви, че не е бил той, тъй като нападателят й бил по-висок и по-слаб. В допълнение, когато полицай Хенсън е разговарял с Дънкан същата вечер, детективът му е показал касови бележки, с които доказал, че по време на проникването е бил в Бостън.
— Сигурно ви е вбесил, като е дошъл тук и е взел да се рови.
Илай изгледа Улф. Това не е просто учтив разпит, помисли си.
— Не бях щастлив от факта, но повече се чудех кой го е наел да дойде тук, да ме следи и да разпитва.
— Лесният отговор е, че някой има интерес да разбере какви са ви намеренията.