— Повече от честно.
— Добре. — Взе тиган и зехтин. Усмихна се. — А какво става с кафето?
14.
Не би могъл да нарече времето, прекарано с Абра, рутина, но имаше чувството, че в следващите няколко дни развиха някакъв шаблон.
Тя готвеше както в Блъф Хаус, така и в своята къща. Разхождаха се по брега и той също започна да долавя уханието на пролетта.
Разви навика да има сервирана храна пред себе си, а домът му да е пълен с цветя, свещи, нейния аромат, нейния глас.
С нея.
Работата му вървеше и той започна да мисли, че наистина върши нещо смислено, а не просто бяга от мислите си.
Четеше, работеше, успяваше да си наложи да се замъкне в гимнастическия салон на баба си. И в продължение на няколко безценни дни дори споменът за убийството изглеждаше като нещо от друг свят.
Тогава пред вратата му се появи детектив Корбет с няколко полицаи и заповед за претърсване.
— Имаме разрешение да претърсим къщата, прилежащите постройки и превозните средства.
Със свит стомах Илай взе разрешителното и набързо го прочете.
— Тогава май е най-добре да почвате. Къщата е голяма.
Отстъпи настрани и забеляза Улф. Без да му продума, взе телефона от кухнята и го отнесе на верандата, за да се обади на адвоката си. По трудния начин беше научил, че е по-добре човек да се презастрахова, отколкото после да съжалява.
Да, можеше да усети уханието на пролетта, помисли си, когато приключи разговора. Но и пролетта носеше бури като зимата. Просто трябваше да изчака и тази да отмине, точно както останалите.
Корбет се появи.
— Голяма колекция оръжия имате горе.
— Голяма е, да. Не са зареждани и с тях не е стреляно от едно поколение, доколкото знам.
— Ще помоля за ключовете за кутиите им.
— Добре. — Илай влезе и премина през библиотеката, за да стигне до чекмеджето на бюрото на дядо си. — Дяволски добре знаете, че никое от тези оръжия не е произвело изстрела, убил Дънкан.
— Тогава нямате проблеми.
— Имам проблеми, докато Улф продължава да игнорира фактите, времето, свидетелските показания и всичко останало, освен мен.
При тези думи Илай подаде ключовете.
Лицето на Корбет остана безизразно.
— Оценявам сътрудничеството ви.
— Детектив — каза Илай, докато полицаят се оттегляше. — Когато приключите с това и не откриете нищо… Ако се върнете без истинско доказателство и мотив, без смислена вероятна причина, ще заведа дело срещу вашето управление и срещу полицейското управление в Бостън за тормоз.
Сега вече очите на Корбет заблестяха.
— Това звучи като заплаха.
— Знаете, че не е. Обаче ми писна. Изтърпях достатъчно.
— Върша си работата, господин Ландън. Ако нямате нищо за криене, колкото по-старателно си свърша работата, толкова по-скоро ще бъдете оставен на спокойствие.
— Кажете това на някого, който не е бил тормозен повече от година.
Илай тръгна навън, взе си и якето. Знаеше, че не бива да напуска къщата, но не можеше да стои и да ги гледа спокойно как тършуват из Блъф Хаус, из нещата му, из вещите на семейството му. Не и отново.
Вместо това отиде на брега, погледа водата, птиците, децата, които предположи, че са в пролетна ваканция.
Майка му го очакваше за великденската вечеря. Смяташе да отиде и да помоли Абра да дойде с него. Беше готов за това — семейно събиране с Абра, големия бут, който Алис щеше да опече, а майка му да глазира. Кошниците, сладкишите, боядисаните яйца.
Традицията. И успокоението, което тя носеше.
Но сега… Изглеждаше по-разумно да не се набива на очи, да страни от всички, докато полицията не открие убиеца на Дънкан.
Убиецът на Линдзи.
Или докато неговият собствен детектив не открие нещо, което да превърти поне един ключ в някоя от ключалките.
Погледна към Лафинг Гъл и се зачуди къде ли е Абра.
Може би преподаваше йога. Или пък изпълняваше нечии поръчки, а може би чистеше някоя къща? Може би готвеше в собствената си кухня или пък изработваше украшения в малката стая.
Луд беше, че се забърка с нея, че я въвлече в тази бъркотия. Или по-скоро, че я остави да се забърка с него.
В Блъф Хаус имаше нейни вещи. Дрехи, шампоан, четка за коса — малки късчета интимност. Стомахът му се сви на гневен възел, щом си представи как полицаите се ровят из нещата й.