— Зестрата на Есмералда.
— Само за това се сещам.
— Ами интересно е. Възразявате ли да говоря с баба ви, ако лекарите й разрешат?
— Не искам да я тревожа, това е всичко. Не желая семейството ми да бъде замесено в друга каша. Изтърпяха достатъчно.
— Ще внимавам.
— Защо се занимавате?
— Защото изпроводих мъртвец до Бостън и доколкото мога да преценя, той само си е вършил работата. Защото някой е влязъл в тази къща и можеше да стигне по-далеч от нападение над жена, ако тя не бе успяла да се защити и да избяга. Защото не сте убили жена си.
Илай се канеше да отговори, но мислите се изпариха от съзнанието му.
— Какво казахте?
— Нали не си въобразявате, че не съм прочел и препрочел всяка дума от досието ви? Никога не сте променяли версията си. Думите, изложението може и да са различни, но не и съдържанието. Не сте лъгали, а ако е било престъпление от страст, един добър криминален адвокат — а на вас ви се носи славата, че сте такъв — щеше да покрие следите си много по-добре.
— Улф си мисли, че съм аз.
— Интуицията на Улф му подсказва това, а аз си мисля, че има добра интуиция. Този път обаче греши. Случва се.
— Може би вашата интуиция греши.
Корбет леко се усмихна.
— Вие на чия страна сте?
— Вие сте първият полицай, който ме гледа в очите и ми казва, че не съм убил Линдзи. Трябва ми време да свикна.
— И прокурорът не мисли, че сте вие. Но вие сте всичко, с което разполагат, а Улф е адски сигурен, така че натискат до последно.
Корбет се изправи.
— Постъпили са несправедливо с вас. Аз няма да направя същото. Имате номера ми, ако се сетите за нещо по въпроса.
— Да, имам го.
— Махаме ви се от главата.
След като остана сам, Илай седна и се опита да подреди смесените си чувства.
Един полицай го виждаше като невинен, друг — като виновен. Беше хубаво да му вярват, да се вслушват в думите му.
Но както и да го мислеше, все още беше в безизходица.
15.
Тревожеше се как ще го завари. Потънал в депресия и мрачни мисли? Гневен и изпълнен с презрение?
Каквато и да беше реакцията му, не би могла да го вини. Животът му беше съсипан. Отново. Нравствеността му беше поставена под въпрос, отново. Нахлуха и в личното му пространство… не само полицията, но и хора като Хедър. Отново.
Подготви се да прояви разбиране, което можеше да означава както твърдост и прямота, така и подкрепа и съчувствие.
Не беше очаквала да го открие в кухнята край разхвърляния плот с ядно изражение на лицето, стиснал глава чесън.
— Така. Какво става тук?
— Хаос. Който очевидно се генерира, когато се опитвам да готвя.
Абра постави настрани таблата с шоколадови кексчета.
— Готвиш, а?
— Опитвам се е ключовата дума.
Опитването й се стори едновременно сладко и положително.
— Какво опитваш?
— Ами някакво пиле с ориз. — Илай разроши косата си и се намръщи на бъркотията, която беше сътворил. — Намерих рецептата в интернет, като търсих „готвене за идиоти“.
Това я подтикна да се доближи до плота и да погледне принтираната рецепта.
— Добре изглежда. Искаш ли малко помощ?
Сега се намръщи на нея.
— След като се квалифицирам като идиот в тази област, би трябвало да съм способен да се справя.
— Чудесно. Нещо против да си сипя чаша вино?
— Давай. Можеш да сипеш и на мен. Във водна чаша.
Макар самата тя да намираше готвенето за успокояващо, разбираше раздразнението и отчаянието на новаците или на тези, които готвят само от време на време.
— И кое вдъхнови тази домашна благословия? — запита го, щом взе чашите — винени въпреки репликата му.
Очите му се присвиха, докато тя се вмъкваше в килера за виното.
— Ти да не си търсиш ритник в задника?
— Всъщност търся хубаво пино гриджо — отвърна му Абра. — А, ето го. Надявам се да съм поканена на вечерята — продължи и внесе бутилката в кухнята. — Доста време мина, откакто някой ми е готвил.
— Това е идеята. — Наблюдава я известно време как се опитва да отвори бутилката, която преди това май сама беше сложила в охладителя. — 911 дали ти е на бързо набиране?
— Да. — Подаде му чаша и приятелски го целуна по бузата. — И ти благодаря.