— Недей да ми благодариш, докато не избегнем изпепеляването на кухнята и потенциалното хранително отравяне.
Рискът й се стори приемлив, така че седна на стола и се наслади на първата глътка вино.
— Кога за последно си ял нещо, което не си извадил от консерва или кутия?
— Има разни самодоволни хора, които се подсмихват на храната от консерви и кутии.
— Така правим. Много ни е срам.
Илай отново се намръщи на чесъна.
— Предполага се, че трябва да обеля и нарежа този чесън.
— Добре.
Той я изгледа, а тя се премести и взе ножа.
— Ще ти демонстрирам процедурата.
Отдели една скилидка и я постави на дъската за рязане, след което я сплеска с ножа. Обелката се смъкна леко като дрехата на стриптийзьорка. След като я наряза, му върна останалия чесън и ножа.
— Разбра ли?
— Да. — Горе-долу беше разбрал. — Имаме си готвач. Винаги сме си имали готвач.
— Никога не е прекалено късно да се научиш. Даже може да ти хареса.
— Не мисля. Но би трябвало да успея да сготвя по рецептата за идиоти.
— Вярвам в теб.
Илай се опита да повтори нейната демонстрация със скилидката и леко се обнадежди, след като не си отряза пръста.
— Мога да позная прекомерната веселост, когато стоя насреща й.
— О, да, но съм и привързана. Достатъчно привързана към теб, за да те науча на един трик.
— Какъв трик?
— Лесна и бърза марината за това пиле.
В гласа му отекнаха паника и неохота.
— Нищо не пише за марината.
— А трябва. Почакай малко.
Абра се изправи и отиде до килера за провизии. Първоначално се сепна, като видя безпорядъка там. После се сети за полицията. Без да каже нищо, взе бутилка микс за „Маргарита“.
— Мислех, че сме на вино.
— Правилно. Това е за пилето.
— А къде е текилата?
Тя се засмя.
— Този път ще мине и без нея. Всъщност пилето, което използвам за супа тортиля, пие текила, това обаче ще опита само микса.
Взе голяма торба, пъхна пилето вътре и изсипа течността. Затвори торбата и я разклати няколко пъти.
— Това ли е?
— Да, това е всичко.
— Тази част би трябвало да е за нас, идиотите. И аз можех да го направя.
— Следващият път. Става и за риба, само за информация.
Когато Абра отново си седна, Илай се съсредоточи върху рязането на чесъна, а не на пръстите си.
— Полицията днес беше тук, цял ден. Имаха разрешително. — Погледна я. — Обаче ти вече знаеш.
— За това, че са били тук, да. Предположих за претърсването. — Протегна се през плота и леко докосна китката му. — Съжалявам, Илай.
— След като си тръгнаха, минах през няколко от стаите и върнах нещата по местата им. Започнах отново да се ядосвам, така че подхванах нещо друго.
— Не се тревожи за това. Аз ще се заема.
Той само поклати глава. Възнамеряваше да оправя по две стаи наведнъж, докато къщата не се върне към нормалното си състояние. Сега Блъф Хаус и всичко в нея беше негова отговорност.
— Можеше и да е по-зле. Можеха да потрошат всичко. Бяха внимателни, но съм виждал претърсвания и преди. Не си претупваха работата.
— Добре, точка за тях, обаче пак не е честно. Не е правилно.
— Нечестни и грешни неща стават всеки ден, да.
— Това беше тъжна и цинична гледна точка.
— Реалистична — поправи я той.
— Я да върви по дяволите цялата тая работа. — Гневът й изригна и тя осъзна, че през цялото време си е бил там и е къкрел. — Това просто е извинение да не правиш нищо по въпроса.
— Имаш ли предложение как би трябвало да постъпя пред прецизно съставена заповед за обиск?
— Необходимостта да приемеш нещо такова не е като да се примириш с живота. Не съм адвокат, но бях отгледана от адвокат и ми е пределно ясно, че е трябвало да натискат, и то здравата, за да получат заповедта. И е повече от ясно, че натискът е бил упражнен от бостънското ченге.
— Не оспорвам.
— Трябва да бъде санкциониран. Трябва да го съдиш за тормоз. Трябва да си бесен.
— Бях. Освен това говорих с адвоката си. Ако онзи не отстъпи, ще говорим за иск.
— Защо още не си ядосан?
— За бога, Абра, готвя пиле по рецепта от интернет, защото обикалянето из къщата да подреждам ме вбеси и трябваше да направя нещо за гнева си. Нямам повече място за гняв.
— Май аз имам, и то достатъчно. Само не ми казвай, че несправедливото и грешното са в реда на нещата. Системата не предполага хората да бъдат тормозени, а аз не съм достатъчно наивна, за да вярвам, че обратното никога не се случва. Но съм достатъчно човек, за да негодувам.