— Имам нужда от малко въздух.
Тя отиде до верандата и отвори вратите.
Илай замислено остави ножа, разсеяно избърса ръце в дънките си и я последва.
— Не ти помогнах. — Абра преметна ръка през кръста му и излязоха навън. — Нищо от това, което ти казах, не ти помогна, знам.
— Не съм убеден.
— Кипнах още като чух и не ми мина дори след като изгълтах две огромни кексчета.
Илай знаеше за класическото упование на жените в шоколада, макар самият той да предпочиташе бирата.
— Как научи за това?
— На сутрешния ми клас по йога, от една от жените. Клюкаренето е нейната религия. Държа се като кучка. Мразя кучките. Негативни вибрации — измърмори Абра, като разтърсваше ръце, сякаш искаше бризът да отнесе въпросните вибрации. — Там е работата, че тя е толкова уверена в собствената си правота, толкова загрижена, толкова натъпкана с такива неща… Говореше така, сякаш са изпратили десантчици да заловят откачен убиец, когото не съм преценила добре и съм преспала с него. И се държеше така, като че ли просто се тревожи за обществото и естествено — за мен, сякаш ще ме удушиш, докато спя, или ще ми разбиеш главата, или… О, боже, Илай. — Млъкна внезапно, ужасена. — Съжалявам. Съжалявам. Това беше тъпо. Тъпо и жестоко, сякаш съм безчувствена кучка — нещата, които най-много мразя да бъда. Предполагаше се, че трябва да повдигна духа ти или да те подкрепя, или и двете. Вместо това те нападам и ти говоря ужасни, глупави неща. Спирам. Или ще отнеса скапаното настроение със себе си.
Лицето й се изчерви от гняв и неудобство. В очите й оживя ужасено извинение. А морският бриз развя косите й и дивите къдрици затанцуваха.
— Нали се сещаш, семейството ми и приятелите ми, които оставих, не говорят за това. Чувствам как заобикалят темата, сякаш е… не слон в стаята, а скапан тиранозавър. Понякога ми се струва, че ще ме погълне цял. Но те го заобикалят и не искат да говорят за това повече, отколкото е крайно наложително. „Не разстройвайте Илай, не го карайте да мисли за това, не го депресирайте.“ Дяволски депресиращо беше да знам, че не могат или не искат да ми кажат как се чувстват, какво мислят, освен „всичко ще се оправи, с теб сме“. Оценявам подкрепата им, но крещящото мълчание на онзи тиранозавър и чувствата, които таят в себе си, направо ме убиват.
— Обичат те — започна Абра. — Страхуват се за теб.
— Знам. Не дойдох тук само защото баба искаше да има човек в къщата. Вече бях решил да се махна от дома на родителите си и да си намеря място… не можех да събера сили да го направя, но знаех, че трябва да избягам от онова ужасяващо мълчание заради себе си и заради тях.
Разбираше го чудесно. Много хора около нея се бяха държали по същия начин след нападението на Дерек. Страхуваха се да не кажат нещо погрешно. Страхуваха се въобще да кажат нещо.
— Било е ужасно изпитание за всички ви.
— И днес отново се повтори, защото трябваше да им кажа какво става, преди да го научат от някого другиго.
Състраданието отново я завладя. Не беше мислила за това.
— Било ти е трудно.
— Трябваше да стане. Смекчих нещата, предполагам, че това е начинът на Ландън да се оправят. Ти си първата, която ми казва какво мисли, без да го прикрива. Първата, която не се прави, че тиранозавъра го няма, че някой е разбил главата на Линдзи и мнозина си мислят, че това съм аз.
— Такива бяха мислите, чувствата и начинът на изразяване вкъщи.
— Кой би предположил?
Това успя да предизвика бледа усмивка.
— Нямаше да кажа нищо, но май съм изразходвала дневната си квота търпение, когато устоях да не сритам Хедър в задника.
— Силно момиче.
— Владея тай-чи. — Изрита с крак.
— Мислех, че това е кунгфу.
— И двете са бойни изкуства, така че внимавай. Но вече не съм толкова бясна.
— Аз също.
Приближи се до него и обви ръце около шията му.
— Да сключим сделка.
— Добре.
— Слагаме мислите и чувствата на масата, когато е необходимо. А ако в стаята влезе динозавър, няма да се правим, че не го виждаме.
— Както с готвенето. Ти винаги ще си по-добра от мен, но ще опитам.
— Става. Трябва да влезем, за да те гледам как готвиш.
— Добре. Сега, когато… сложихме всичко на масата, има някои неща, които трябва да кажа.