Поведе я към кухнята. Застана на плота, вдигна една чушка и я загледа, сякаш се опитваше да си представи как да я нареже.
— Пак ще ти покажа.
Докато тя мачкаше и кълцаше, Илай взе виното си.
— Корбет знае, че не съм убил Линдзи.
— Какво? — Абра рязко изправи глава, ръката й застина върху ножа. — Той ли ти го каза?
— Да. Нямам причина да мисля, че ме поднасяше. Каза, че е чел досието, прегледал е всичко и знае, че не съм я убил аз.
— Току-що напълно си промених мнението за него. — Абра се пресегна и хвана ръката му. — Не е чудно, че не беше така вбесен като мен.
— Повдигна духа ми. Има още какво да се желае, но част от облаците се разсеяха.
Докато й разказваше за Корбет, отново се пробва с чесъна.
— Значи и той мисли, че е възможно този, дето беше в къщата онази вечер, да е идвал и когато Хестър е паднала? И може би да е застрелял и Дънкан?
— Мисля, че по тази версия работи. Адвокатът ми ще побеснее и с право, ако разбере как съм говорил с Корбет и какво съм му казал. Обаче…
— Понякога се налага да се довериш.
— Не знам за доверието, но той разполага с най-добрата възможност да открие убиеца на Дънкан, а ако това стане, ще получим някои отговори.
Дръпна зелената чушка настрани и взе червената.
— Междувременно тук някъде има човек, който иска да проникне в тази къща, онзи, дето те нападна и рани баба ми. Има някой, който е убил човек. Може да е един и същ. Може да е партньор или съперник.
— Съперник?
— Много хора вярват, че Зестрата на Есмералда съществува. Когато иманярите откриха останките на „Калипсо“ преди около трийсет години, не намериха съкровището. И още не е намерено, а все повече хора го търсят. При това няма никакво солидно доказателство, че съкровището е било на борда на кораба, когато се е разбил край Уиски Бийч, нито пък че някога е било на него. Единственото, което се знае, е, че потеглило с доверен човек на семейството, когато „Калипсо“ атакувал „Санта Катерина“. Може пък довереният им човек да е офейкал със съкровището и да си е живял дебел и богат в Западните Индии.
— Офейкал. Това ми звучи шик.
— Че аз съм си шикозно момче — отвърна Илай и наряза чушката. — Повечето са само слухове и те си противоречат. Но който и да е бил готов да си навлече тази беля и е стигнал до убийство, значи наистина вярва.
— Мислиш, че ще се опита отново да се вмъкне в къщата, докато ти си тук.
— Мисля, че ще изчака известно време, докато нещата поутихнат. А после наистина ще се завърне. Това е едно на ръка. Другото е, че в града има хора, хора, които познаваш, с които работиш, които идват на твоите курсове — като оная, как й беше там името — и които ще повярват, че съм го направил. Или най-малкото ще се колебаят. Това те поставя между чука и наковалнята, ще станеш предмет на клюките им. Не искам това.
— Не можеш да контролираш какво казват или правят хората. Освен това мисля, вече доказах, че мога да се защитавам при евентуално нападение.
— Не е имал пистолет… или не е мислил, че ще трябва да го използва.
Тя кимна. Не можеше да отрече, че забележката му я обезкуражи, но много преди това беше взела решение да не живее живота си в страх.
— Да предположим, че ме убие или убие и двама ни в съня ни или пък докато търкам пода. Така само отново ще привлече полицията. Мисля, че това е последното, което иска. Той трябва да избягва да привлича внимание — не само към себе си, но и към Блъф Хаус.
— Има логика. Но гледам голямата картина и виждам, че досега не е постъпвал особено логично. Не искам да те нарани. Не искам отново да се разправяш с някого, както ти се е случило тази сутрин, защото имаш връзка с мен.
Абра го изгледа хладно и отпи от виното.
— Прощална вечеря ли ми приготвяш, Илай?
— Мисля, че ще бъде по-добре, ако малко си починем.
— Не става въпрос за теб, а за мен… Така ли излиза?
— Виж. Това е защото… защото означаваш много за мен. Беше си оставила някои неща в къщата и ченгетата днес бърникаха из тях. Корбет може и да ми вярва, но Улф — не, и няма да спре. Ще направи всичко, за да те дискредитира, защото твоите показания ме изваждат от уравнението за убийството на Дънкан.
— Той ще го направи, все едно дали съм с теб или не.
За момент се замисли какво ли ще е да се чувства пазена — от грозните клюки или някой да не я нарани. Реши, че би могла да го понесе, макар да нямаше намерение да го позволи.