— Оценявам гледната ти точка. Мислиш, че трябва да ме защитаваш, да ме пазиш от зло, от клюки, от полицията, а аз реших, че би ми харесало да бъда с мъжа, който иска това. Илай, истината е, че вече съм минала през всичко това и дори повече. Няма сега да седна и да се предам, защото може отново да преживея същото. И ти означаваш много за мен.
Вдигна виното си и го огледа преценяващо.
— Бих казала, че сме импас, ако се изключи само едно.
— Какво?
— Зависи как ще отговориш на въпроса ми. Който е дали вярваш, че жените трябва да получават еднакво възнаграждение като мъжете за една и съща работа.
— Какво? Да. Защо?
— Добре, защото разговорът ни щеше да завие в друга посока, ако беше казал „не“. Вярваш ли и че жените имат право на избор?
— Боже. — Илай прокара пръсти през косата си. — Да.
Ясно виждаше накъде го води и започна да съчинява опровержение.
— Чудесно. Това ни спестява дълъг и разгорещен дебат. Правото идва с отговорностите. Аз избирам как ще живея живота си, с кого ще бъда, за кого да ме е грижа. Имам правото да направя този избор и поемам отговорността.
Присви очи и го изгледа.
— О, продължавай.
— Какво?
— Отгледана съм от адвокатка — напомни му тя. — Виждам как харвардското адвокатско мислене се опитва да извърти сложен аргумент, за да ме опровергае по всички точки. Така че продължавай. Можеш да използваш и правни термини, все ми е едно. Решението ми е взето.
Това го накара да свие платната.
— Наясно ли си колко ще се тревожа?
Абра наклони глава. Погледът в присвитите й очи стана твърд като стомана.
— Това винаги минава при майка ми — измърмори той.
— Ти не си ми майка — напомни му тя. — Свързани сме с теб, Илай. Ако ти избереш да скъсаш с мен, трябва да е защото не ме искаш или пък искаш някоя друга, или нещо такова. Ако аз си тръгна, ще е по същите причини.
Чувствата на масата, помисли си той.
— Линдзи отдавна няма значение за мен, но всеки ден съжалявам, че не можах да предотвратя това, което я сполетя.
— Някога е имала значение за теб и не е заслужавала да умре така. Ако си можел, щял си да я защитиш.
Изправи се, отиде при него и обви ръце около кръста му.
— Аз не съм Линдзи. Двамата с теб ще се грижим един за друг. И двамата сме умни. Ще се справим с това.
Илай я придърпа към себе си и остана така, притиснал буза към нейната. Нямаше да позволи да й се случи нещо. Не знаеше как ще изпълни това неизречено обещание, но щеше да направи всичко възможно, за да я предпази.
— Умен? Готвя по рецепта за идиоти.
— Това е първият ти работен ден.
— Предполага се, че трябва да нарежа пилето на хапки. Какво ще рече това?
Абра се отдръпна, а после отново се приближи за дълга и удовлетворителна целувка.
— Ами пак ще ти покажа.
Влизаше и излизаше от къщата. Ранни курсове по йога, чистене — в това число и Блъф Хаус — пазар, частни уроци, гледане на таро по партита за рождени дни.
Илай почти не я чуваше, когато се задълбочеше в работата си, макар веднага да усещаше, когато тя отсъства. Енергията на къщата — беше започнал да мисли като Абра — сякаш изчезваше, когато нея я няма.
Разхождаха се по брега и макар твърдо да беше решил, че готвенето никога няма да стане неговия метод за успокоение, винаги се включваше да помага.
Трудно му беше да си представи къщата без Абра. Да си представи дните си, нощите си без нея.
Но когато тя го помоли да дойде следващата вечер в бара, когато беше на смяна, той си намери извинение.
Искаше да продължи да разследва за зестрата и за кораба. Носеше книги на верандата да чете, докато още имаше достатъчно светлина, сядаше край големите керамични саксии, в които Абра беше засяла пурпурни и жълти теменужки.
Точно като баба му всяка пролет, припомни си той.
Щяха да издържат на хладните вечери, дори и на по-рязко застудяване, ако ги сполетеше такова. А това беше доста вероятно въпреки топлото време, на което се радваха през последните няколко дни.
Хората се тълпяха на плажа, възползвайки се от хубавото време. Дори видя Вини през телескопа. Носеше се по вълните със същата бързина и енергия, както когато беше още юноша.
Топлината, цветята, носените от вятъра гласове, веселата синева на морето почти навяваха мисълта, че всичко е наред, че нещата вече са се успокоили.
Това го караше да се чуди какъв ли би бил животът му, ако това беше истина. Ако устрои дома си тук, ако започне да работи тук, ако пусне тук корени без досадната тежест, която висеше като камък на шията му.