Абра влизаше и излизаше от къщата, пълнеше я с цветя, свещи, усмивки. С топлина и светлина, с обещанието, което той не знаеше дали ще може да спази.
Чувствата и мислите на масата, напомни си. Но не знаеше как да опише чувствата си към нея. Не беше и напълно сигурен какво да прави с тези чувства.
Знаеше едно — че с нея е по-щастлив, отколкото без нея. По-щастлив, отколкото някога бе вярвал, че ще бъде, независимо от всичко.
Мислеше за нея — високи токчета, къса черна пола, прилепнала бяла риза, как се плъзга из шумния бар, понесла подноса.
Не би имал нищо против една бира, малко шум или да види усмивката й, щом влезе вътре.
Тогава си припомни, че е занемарил изследването през последните дни, и отново се зае с него.
Не че можеше да види ползата от четенето на истории, защото те си бяха точно такива, за пирати и съкровища, за злочести любовници и жестока смърт.
Но каквото и да бяха, те бяха единственият му отворен канал към вероятната причина за убийствата и може би, само може би, далечен шанс да си изчисти името.
Чете около час, преди светлината да почне да помръква. Изправи се, отиде до парапета на верандата, за да погледа как морето и небето чезнат едновременно, загледа се в младо семейство — мъж, жена и две момченца, които по шорти цапаха в плитчините и бързо като рачета бягаха на брега.
Може би все пак щеше да изпие онази бира, да си вземе кратка почивка и после да изкара още час с бележките, които си беше водил — за легендата и изкривената реалност.
Събра всичко, влезе в къщата и хвърли нещата, за да вдигне телефона. Видя номера на родителите си на дисплея и както винаги напоследък сърцето му подскочи от страх, че баба му може да е паднала отново. Или по-лошо.
Все пак вложи в гласа си колкото се можеше повече веселост.
— Здрасти.
— Здравей, здравей. — Успокои се, като чу гласа на майка си. — Знам, че е малко късно.
— Още няма девет часа, мамо. А и утре не съм на училище.
Усети усмивката в гласа й.
— Не отлагай домашното си за неделя вечерта. Как си, Илай?
— Добре. Четях книга за Зестрата на Есмералда.
— Йо-хо-хо!
— Как е баба? Как са тате и Триша?
— Всички са добре. Баба ти се чувства все по-добре. Все още се уморява по-бързо, отколкото ми харесва, и знам, че понася малко тежко терапията, но се надявам всички да сме толкова силни на нейните години.
— Дай боже.
— Тя наистина с нетърпение очаква да те види за Великден.
Той потрепна.
— Мамо, наистина не мисля, че ще мога.
— О, Илай.
— Не искам да оставям къщата празна за толкова дълго време.
— Да не е имало още неприятности?
— Не. Но тук ми е добре. Ако полицията има някакви предположения кой е влизал в къщата, не казват. Така че просто не е разумно да я оставям празна дори за ден или за два.
— Може би трябва да я заключим и да наемем охрана, докато не хванат онзи, дето е проникнал вътре.
— Мамо. В Блъф Хаус винаги трябва да има някой Ландън.
— Боже. Същият си като баба си.
— Съжалявам. Наистина. — Знаеше колко много означават празничните традиции за майка му и вече твърде много пъти я беше подвеждал. — Трябваше ми място и тя ми го даде. Длъжен съм да се грижа за него.
— Добре — въздъхна майка му. — Ти не можеш да дойдеш в Бостън. Значи ние идваме в Уиски Бийч.
— Моля?
— Няма причина да не дойдем. На Хестър ще й хареса, ще се уверим, че лекарите й нямат нищо против. Сестра ти и семейството й също ще бъдат доволни. Мина ужасно много време, откакто сме се събирали за празник в Блъф Хаус.
Първата му реакция беше да се паникьоса. После обаче се отпусна. Майка му беше права, много време беше минало.
— Искрено се надявам да не очаквате от мен да ви пека бут.
— Аз ще се погрижа за това и за всичко останало. Селина ще търси яйца… Спомняш ли си колко обичахте това двамата с Триша? Идваме в събота следобед. Така ще е по-добре. По-добре, отколкото ти да дойдеш тук. Трябваше още в началото да се сетя.
— Радвам се, че го реши. Чуй, мамо, искам и Абра да дойде.
— Ще бъде чудесно. Хестър специално ще иска да я види. Абра през няколко дни се обажда да си говори с баба ти. Радваме се, че я имаме.
— Добре, чудесно, защото аз всъщност се виждам с нея.