Сега Илай се опита да си представи човека, на когото беше кръстен, как кара мотор — с кош — и как отмъква алкохолните запаси на собствения си баща.
Или образът му се видя по-естествен, или бирата беше помогнала.
— Правеха големи приеми в Блъф Хаус — продължи Стоуни. — Разни тузари идеха от Бостън, Ню Йорк, Филаделфия и де да знам откъде още. Къщата светеше като фойерверк, а хората се плъзгаха по верандата в белите си смокинги и вечерни рокли. Страшна работа беше — завърши Стоуни и довърши халбата си.
— Да, обзалагам се, че е било така.
Китайски фенери, сребърни свещници, огромни вази с тропически цветя и гостите, елегантни в костюмите си от двайсетте.
— А пък Илай, той се измъкваше, караше някого от прислугата да донесе храна и френско шампанско. Напълно съм сигурен, че родителите му знаеха. Правехме си свое собствено парти на плажа, а Илай сновеше между двете. Много го биваше, слушай какво ти казвам. Биваше го да е по средата. Богат, стилен и обикновен. За пръв път видях Хестър, когато я доведе от партито. Беше облечена в дълга бяла рокля. Беше весела, винаги си беше такава. Още като я видях, и разбрах, че Мери е моя. Илай не можеше да свали очи от Хестър Хокин.
— Дори като дете бях наясно, че са щастливи заедно.
— Така си беше. — При тези думи Стоуни блъсна с длан бара — сигнал, че иска още едно питие.
— Значи Илай и аз се оженихме за нашите момичета няколко месеца един след друг. Останахме си приятели. Зае ми пари да започна дърводелския си бизнес. Не поиска да чуе „не“ за отговор, като разбра, че ще ходя в банката, за да задвижа нещата.
— Цял живот сте живели тук.
— Тъй е. Тук съм роден, предполагам и че тук ще умра след двайсет-трийсет години. — Ухили се на остатъка от бирата си. — Много работа свърших в Блъф Хаус през годините. От известно време се бях пенсионирал, ама когато Хестър си науми да преобзаведе оная стая на втория етаж и да я направи на гимнастически салон, ми донесе плановете да ги видя. Радвам се, че се оправя. Уиски Бийч не е същият без нея в Блъф Хаус.
— Не е. Доста добре познавате къщата.
— Бих казал толкова добре, колкото и тези, дето са живели там. По едно време оправях и канализацията там. Нямам разрешително за водопроводчик, но пък имам сръчни ръце. Винаги съм имал.
— Какво мислите за Зестрата на Есмералда?
Старецът изсумтя.
— Мисля, че дори някога да го е имало това чудо, то отдавна е изчезнало. Не ми казвай, че го търсиш. Ако е тъй, значи си наследил очите на дядо си, но не и здравия му разум.
— Не го търся. Някой обаче го търси.
— Я разкажи.
Понякога начинът да получиш информация беше да дадеш такава. И Илай разказа.
Стоуни задъвка долната си устна и се замисли.
— Че какво, по дяволите, може да е било заровено в онуй мазе? Подовете там са повече камък, отколкото пръст. Има по-добри места да се скрие съкровище, ако човек тръгне да го крие. На първо място, не е особено умно човек да реши, че е скрито в къщата. Поколения са живели там, прислуга, работници като мен и хората ми. Сума народ е минал през всяко нейно кътче по едно или друго време, включително и по коридорите за прислугата.
— Коридори за прислугата?
— От времената много преди теб. Зад стените имаше стълбища и коридори, по които прислугата да минава, без да притеснява семейството или гостите. Едно от първите неща, които Хестър направи, щом заживяха в къщата, беше да ги затвори. Илай бе направил грешката да й каже как деца са се губили и са оставали заключени зад стените. Повечето неща си ги измисли. Предполагам, че така разбираше добрата история. Обаче Хестър тропна с крак. Сам ги затворих, заедно с още трима, които бях наел за работата. А каквото Илай не затвори, го отвори. Стая за закуска, още една спалня с баня на втория етаж…
— Нямах представа.
— Беше бременна с баща ти, когато работехме. Всеки, който е живял в Блъф Хаус, си е оставял отпечатъка по един или друг начин. Ти какво си намислил?
— Не съм мислил за това. Това е домът на баба ми.
Стоуни се усмихна и кимна.
— Върни я у дома.
— Такива са ми плановете. Може да ми обясниш къде са били ония коридори.
— Мога да направя нещо по-добро. — Стоуни вдигна една салфетка и измъкна молив от джоба си. — Ръцете ми вече не са така сръчни като някога, ама на паметта ми й няма нищо.
Останаха, докато барът затвори. Макар Стоуни да го беше надпил с две към едно, Илай беше дяволски щастлив, че няма да кара към вкъщи. И още повече се зарадва, когато старецът му каза, че е дошъл пеш.