Сара уплашено сложи пръст на устните си:
— Ще те чуят.
— Голяма работа!
Бяха изостанали в края на малката процесия и неспокойният художнически поглед на Джак обхождаше наведените глави пред тях.
— Русата сигурно е дъщеря й Джоана?
Сара усети издайническата нотка в гласа му и се усмихна разбиращо.
— Сигурно — съгласи се тя. — И също така сигурно е, че по-младата от двете е внучката.
В този момент Джоана стоеше близо до викария. Бледозелените й очи се открояваха ярко върху фино източеното лице, а златистата й коса, огряна от слънчевите лъчи, приличаше на блестящ шлем. „Прекрасна жена“ — помисли си Сара, но както винаги, възхищението й беше напълно безучастно. тя рядко изпитваше каквото и да било чувство към обектите на зле прикритата похотливост на своя съпруг, защото ги виждаше точно така — просто обекти. Похотливостта на Джак, както впрочем и всичко в живота му, като се изключи рисуването, беше нещо мимолетно — внезапно вдъхновение, което изчезваше също така бързо, както се и появяваше. Дните, когато тя вярваше, че макар другите жени да го привличат, той все пак няма да изложи брака им на опасност, бяха отдавна отминали. Сара се беше простила с голяма част от илюзиите си относно собствената си роля в него. Тя просто осигуряваше средствата, необходими на неразбрания художник Джак Блейкни, за да задоволява твърде земните си нужди и стремежи. Но както беше казала Поли Греъм: „…това трае, докато не ни настъпят по мазола“.
Те се ръкуваха с викария.
— Беше много любезно, че дойдохте и двамата. Видяхте ли се с дъщерята на Матилда?
Преподобният се обърна към жената.
— Джоана Ласел. Доктор Сара Блейкни и Джак Блейкни. Сара беше домашният лекар на майка ви. Джоана. Пое поста, когато доктор Хендри се пенсионира. Тя и Джак живеят в Мил Хаус, Лонг Ъптън, в старата къща на Джефри Фрилинг.
Джоана се ръкува с тях и се обърна към момичето зад нея.
— Дъщеря ми Рут. И двете сме ви много благодарни, доктор Блейкни, за помощта, която сте оказвали на майка ми.
Момичето беше седемнадесет-осемнадесетгодишно и беше точно толкова чернокосо, колкото майка му беше руса. Последното нещо, което лицето й изразяваше, беше благодарност.
— Да имате представа защо баба се е самоубила? — запита тя заядливо. — Или никой нищо не знае?
Лицето й бе застинало в намръщена скандалджийска маска, но Сара усети силната й скръб.
— Рут, моля те — намеси се майка й. — Не смяташ ли, че и без това нещата са достатъчно неприятни? — Виждаше се, че подобни разговори водят не за пръв път.
„Джоана може би наближава четиридесетте — помисли си Сара, сякаш дъщерята беше нещо незаслужаващо внимание, — но с траурното облекло изглежда много по-млада и при това уязвима.“ Ясно усети как интересът на застаналия до нея Джак рязко се засили и едва устоя на яростния импулс да се обърне към него и публично да си разчисти сметките веднъж завинаги. Колко дълго би могъл да разчита на търпението й? Колко време очакваше, че тя ще понася достойното му за презрение безразличие към непрекъснато потъпкваната й гордост? Разбира се, задуши импулса още в зародиш. Възпитанието и моралните изисквания, налагани от професията, не можеха да й позволят да реагира другояче. Но все пак си обеща: „Някой ден! О, Господи, все някой ден…“ След това се обърна към момичето:
— Ще ми се да можех да ти отговоря, Рут, но не е във възможностите ми. Последния път, когато видях баба ти, тя се чувстваше чудесно. Е, разбира се, артритът пак я наболяваше, но не беше нещо необичайно, с което да не може да се справи.
Момичето хвърли злобен поглед към майка си.
— Значи трябва да се е случило нещо, което да я е извадило от равновесие. Никой не се самоубива просто ей така.
— Често ли излизаше от равновесие? — запита Сара. — Нямах такова впечатление за нея — тя едва забележимо се усмихна. — Вашата баба беше издръжлива като стар ботуш. Обожавах я заради това нейно качество.
— Тогава защо се е самоубила?
— Може би защото изобщо не се е страхувала от смъртта. Мога да ви уверя, че самоубийството не винаги се възприема като нещо лошо и отрицателно. понякога то е израз на позитивен избор: „Желая да умра сега и по този начин.“ „Да бъдеш или да не бъдеш?“ За Матилда „да не бъде“ сигурно е било съзнателно обмислено решение.
Очите на Рут се напълниха със сълзи.
— „Хамлет“ беше любимата й пиеса — промълви тя. Измъченото й лице, сгърчено в гримаса на сърдито дете, контрастираше с умерено разстроеното лице на майка й, правеше я да изглежда грозна до тази жена, която излъчваше предизвикващия завист блясък на крехка скъпоценна гравюра.