— И може би няма да се наложи аз да говоря? — думите й изведнъж се отприщиха. — Не искам… Страх ме е, страх ме е — занарежда тя. Очите й се насълзиха, а гласът й затрепери. — Не искам никой да разбере. Срамувам се…
За да я накара да дойде тук, Сара беше положила много усилия, едва ли не я беше изнудила. Не искаше да я насилва повече — и без това момичето беше на края на психическите си сили. То отчаяно се мъчеше да оправдае майка си за нейното безразличие, за да може да си позволи да оправдае и себе си, че не е в състояние да приеме растящия в нея живот. Това, разбира се, беше невъзможна задача и тя се чувстваше все по-виновна. „Човешката душа е напълно скарана с логиката“ — мислеше си Сара печално. Тя още не й беше казала за посещението си в Сидар Хаус, а само й беше предложила да я откара дотам.
— В действителност — беше й казала тя — майка ти знае само че си изключена, защото си излизала да се срещаш с приятеля си. Сигурна съм, че ако й кажеш истината, ще те разбере.
— Не, няма — беше прошепнала Рут. — Ще каже, че съм намерила, каквото съм търсила. Навремето тя така казваше и на баба, когато станеше дума за артрита й — лицето на момичето се беше сгърчило от болка. — Как ми се иска баба да беше жива! Аз я обичах, повярвайте ми, но тя умря, убедена точно в обратното.
Какво можеше да й отговори Сара? Никога не беше срещала хора като тези три жени. Техният инстинкт за разрушение беше толкова силен, че с еднакъв успех биха могли да се унищожат една друга, както и самите себе си.
Тя обгърна с ръка крехките рамене на момичето и силно го притисна до себе си.
— Сержант Купър ще оправи нещата — заяви тя уверено — и няма да те насилва да говориш, ако не искаш. — Сара се засмя. — Той е толкова свестен и мил човек. Затова още не е станал инспектор.
Но Сара знаеше, че законът подобно на Бога можеше да забави, но не и да забрави. Ако дори един от тях успееше да се измъкне невредим от цялата история, щеше да бъде истинско чудо.
— Несъмнено си давате сметка, доктор Блейкни, че можем да ви подведем под отговорност за съучастничество и подбудителство — ядосано говореше инспекторът. — Когато сте помагали на съпруга си да се сдобие с адреса на Хъджис, сте знаели много добре, че мъжът ви възнамерява да извърши нещо незаконно, нали?
— Не бих отговорил на въпроса — обади се Кийт.
— Напротив, ще отговоря — заяви Сара решително. — Какво незаконно има според вас в предотвратяването на едно брутално изнасилване? Откога е незаконно да спасиш някого?
— Докторе, вие не си давате сметка за положението. Става дума за опит за убийство, средни и тежки телесни повреди, отвличане, шофиране с несъобразена скорост и нападение на полицейски служител при изпълнение на служебните му задължения. Ето, прочетете — всичко е написано тук. Кажете ми с ръка на сърцето — можете ли да отречете, че е така? Съпругът ви е крайно опасен човек, а вие сте го насъскали след Хъджис, макар много добре да сте знаели, че е възможно да загуби контрол над себе си при евентуален сблъсък. Списъкът е точен, нали?
— Не бих отговорил на това — автоматично повтори Кийт.
— Изобщо не е точен — отсече тя. — Крайно опасният е Хъджис, а не Джак. Вие какво щяхте да направите, ако знаехте, че едно дете ей сега ще бъде нападнато от пет зомбита, толкова дегенерирали и необразовани, че изпълняват каквито и да са заповеди на техния вожд-садист — очите й язвително проблеснаха. — Можете и да не ми отговаряте — знам точно какво щяхте да направите. Ще пропълзите с подвита опашка до най-близкия телефон и ще наберете три деветки, без изобщо да ви интересува какво правят през това време с момичето.
— Сега пък стигаме до въпроса с укриване на информация от полицията — не се предаде инспекторът. — Защо не сте ни информирали за изнасилването на мис Ласел?
— Наистина те съветвам да не отговаряш на този въпрос — обади се Кийт разтревожено.
— Защото й бяхме дали дума, че няма да кажем на никого. Нима наистина ви минава глупавата мисъл, че Джак би излязъл да се оправя сам, ако можехме да се обърнем към полицията? Кийт протегна ръка, за да изпревари въпроса на инспектора.
— Ще възразите ли, ако помоля да изключите касетофона, докато се посъветвам с клиента си?
Полицаят замислено погледна първо него, после часовника си.
— Разпитът на доктор Блейкни прекъснат в три и двадесет след полунощ — каза той кратко и спря касетофона.
— Благодаря. Сега, Сара, би ли ми обяснила нещо? — започна Кийт тихо. — Защо ме накара да бия целия път дотук, след като нито ти, нито Джак не се вслушвате дори в една моя дума?
— Защото съм вбесена, ето защо. Те трябва да са благодарни на Джак, а вместо това едва ли не се гласят да го съдят.