Джонс направи разочарована физиономия.
— Нуждаем се от нещо конкретно, старче, и то бързо. Иначе ще бъда принуден да зарежа този случай и да се концентрирам върху нещо, което да даде резултат. Вече определено се налага мнението, че дори да докажем убийството, ще ни се разкаже играта, докато открием някого, на когото да предявим обвинението.
— Защо ли имам чувството, че съм чувал това и преди? — заядливо попита Купър. — Ако ще я караме така, дай да си ходим вкъщи и да оставим анархистите да се оправят със страната.
— Какво става с дневниците? Някакъв напредък?
— Нищо конкретно. Обискът беше само измиване на ръцете — аз и без това знаех, че нищо няма да намеря. Още при първото претърсване на Сидар Хаус всички книги минаха лично през моите ръце — намръщи се той. — Снощи говорих с Джак и Рут, но те също нищо не знаят, като изключим, че Джак си спомни как веднъж Матилда направо получила пристъп, защото била решила, че някой е размествал книгите й — той замислено допря пръст до устните си. — Знам, че това е само предположение, но защо да не приемем, че дневниците са съществували и някой ги е търсил? Това би обяснило разместването на книгите.
— Пак хипотези — недоволно изсумтя инспекторът. — И пак абсолютно недоказуеми.
— Да, но ако този, който ги е търсил, е успял да ги намери — на Купър му стана жал, като видя умолителното изражение на Чарли. — Виж, Чарли, тези дневници наистина могат да ни кажат кой я е убил и защо.
Инспекторът започваше сериозно да се ядосва.
— Пак се хващаш за сламката. Първо трябва да ме убедиш, че изобщо са съществували такива дневници.
— Защо Джеймс Гилеспи ще ни лъже?
— Защото е пияница — обясни Чарли. — Това не ти ли стига?
— Тогава защо Матилда се е вбесила от разместването на книгите? Хайде, предложи някаква идея. Или намекваш, че Джак също лъже?
Чарли си отбеляза появяващото се за втори път „Джак“ и мислено въздъхна. Кога този глупак ще разбере, че именно неговата неспособност да се дистанцира му изяжда всички шансове? „Непрофесионално поведение. Неспособен за обективна преценка.“ Това беше написал предшественикът на Чарли в служебното досие на Купър.
— Може би тя се е досетила кой е бил — каза гласно инспекторът. — Поне е ясно, че няма кой знае колко възможности. Защо не се е захванала с него?
— Може пък да го е направила и заради това да са я убили — Купър почука с показалец по факса на бюрото. — Ключът доста усложнява нещата. Ако убиецът е знаел за него, би могъл да влезе без нейно знание. В такъв случай кръгът на заподозрените значително се разширява.
— Не мога да разбера защо отказваш да приемеш, че старият Гилеспи най-добре отговаря на общото описание на този, когото търсим? Споменал ти е за дневниците само защото е смятал, че и други знаят за тях.
— Добре, но защо ще ги задига, а после ще отрича, че ги е чел, след като точно там очаква да намери доказателството, че жена му го е прецакала с часовниците?
— Двоен блъф. Прочел ги е, открил е, че доказват точно обратното на това, което е очаквал, и ги е унищожил, за да не му попречат да продължава да поддържа своите имуществени претенции. След това е пречукал жена си, за да може директно да си общува със сговорчивата мисис Ласел, за която е предполагал, че ще наследи всичко.
— Не звучи лошо — съгласи се Купър, — но погледнато по-отблизо, не е толкова убедително. Ако ги е откраднал, защото са щели да унищожат шансовете му да получи каквото и да било? Откъде е можел да бъде сигурен, че никой преди него не ги е чел? Има прекалено много „ако“, Чарли.
— Тук ти си специалистът — отвърна сухо инспекторът. — Ако дневниците съществуват, ако този, който ги е взел, предварително е знаел, че ги има, ако в тях е имало нещо уличаващо го, ако той (или тя) е знаел за ключа… — Чарли млъкна и отново натопи бисквитата в кафето. — Разбери, че искам да си изясня две неща: защо мисис Гилеспи е оставила всичките си пари на доктор Блейкни и защо нейният убиец е сложил на главата й Укротителя, като го е накичил с коприва и маргаритки? Ако си отговорим на тези два въпроса, ще открием кой я е убил. В противен случай ще бъда склонен да приема заключението за самоубийство.
— Мисля, че мога да обясня защо е оставила парите си на доктор Блейкни.
— Давай тогава.
— Действала е като Пилат Понтийски. Да отгледаш дъщеря и внучка като нейните изобщо не е лесна работа. Тя е била напълно уверена, че те ще се унищожат една друга, ако остави парите си на тях, затова си е измила ръцете, прехвърляйки топката на единствения човек, с когото се е разбирала и когото е уважавала. Надявала се е лекарката да успее в това, в което тя самата се е провалила.