Купър отчаяно се опитваше да подреди чутото. Страшно много въпроси чакаха отговор.
— Защо казвате, че никой лекар не би предписал барбитурати на Джералд Кавендиш? Аз прегледах доклада на съдебния лекар. Изобщо не става дума за убийство. Колебаели са се между самоубийство и нещастен случай.
— Джералд беше… — Джейн се поколеба над думата — …слабоумен. Нещо като семейство Спиди. Днес това по научному май го наричат дебилност. Ето защо редът на наследяване беше променен в полза на Уилям. Дядото на Матилда се страхувал, че Джералд може да подари всичко на първия, който му го поиска. Но така и не успях да разбера как е могъл да направи онова нещо с Матилда. Той беше много простодушен и чувствителен. Винаги съм смятала, че баща й я е карал да го прави, за да запази правата си върху имуществото, но Джеймс твърди, че идеята била на Матилда. Не го вярвам. Той така я мрази, че не би се спрял пред нищо, за да я очерни.
Купър смутено клатеше глава. Колко спокоен и безоблачен изглеждаше неговият живот, сравнен с живота на тази сивокоса, съвсем невинна на вид жена!
— Защо сте посетили Джеймс Гилеспи в Хонконг, след като сте знаели за историята между съпруга ви и жена му? Те едва ли са били в особено близки отношения помежду си след станалото.
— Не сме го посещавали и изобщо не бяхме очаквали, че ще го срещнем там. Нямахме никаква представа, че Джеймс е в Хонконг. Матилда нищо не ни беше казвала, а и ние се махнахме оттам след онази история и дойдохме да живеем в Саутхамптън. Аз станах учителка, а Пол работеше за една корабна компания. Вече бяхме успели да забравим станалото, когато на Пол му се наложи да отиде в Хонконг по работа. Взе ме със себе си, защото пътуването му съвпадна с училищната ваканция — тя тъжно поклати глава. — Едва ли не първият човек, когото срещнахме при пристигането си, беше Джеймс. Емигрантската общност там е толкова малобройна — Джейн безпомощно разпери ръце, — че нямаше как да не го срещнем. Ако имахме дори най-малко съмнение, че той е там, не бихме отишли за нищо на света. Съдбата си прави много жестоки шеги понякога.
Обяснението й не го задоволи.
— Тогава защо отново сте се върнали да живеете тук, мисис Мариот, след като сте знаели, че мисис Гилеспи е в Сидар Хаус? Защо за втори път сте предизвикали съдбата?
— Какво можех да направя — отвърна тя. — Пол не знаеше нищо за това, което ви разказах, а той в момента умира — бавно си отива от емфизем. Не продадохме къщата — Пол беше много привързан към нея. Дадохме я на наематели и когато преди пет години го пенсионираха по здравословни причини, той ме помоли да се върнем тук — очите й отново овлажняха. — Каза ми, че няма защо да се тревожа от Матилда, че единственото, което е изпитвал към нея, било състрадание, а жената, която винаги е обичал, съм била аз. Можех ли да му кажа при това положение какво се бе случило? Аз продължавам да си мисля, че неговото дете е мъртво — тя притисна кърпичката към очите си. — Едва когато отидох в Сидар Хаус и попитах Матилда за Джеймс, тя ми каза, че е дала детето за осиновяване — Джейн захлупи лице в дланите си. — Било е момче и сега е живо и е възрастен мъж.
За кой ли път Купър потъна в тъжни размишления за жестоката ирония на живота. Кой ле се разпореждаше със съдбите на жените и правеше едни от тях безплодни, а други — плодовити? Провидението? Господ? Слепият случай… С голямо нежелание той я върна към деня, когато бе умряла Матилда, като ясно си даваше сметка, че шансът разказът й да остане в тайна вече е твърде малък.
Пак съм бременна — отвратително, гнусно бременна. Само шест месеца след като пръкнах едно копеле, вече е на път второ. Може би пиянските изстъпления на Джеймс ще послужат за добро основание, когато искам разрешение за аборт. Той ту плаче, ту държи гръмки речи, ругае ме като хамалин и сякаш има намерение да уведоми за моята „развратност“ всички, живеещи в сградата.
Как глупаво си докарах неприятности! Заради някаква безинтересна, насилена и краткотрайна връзка с Пол Мариот, чиито несръчни и плахи домогвания вече не се търпяха. Защо, Матилда? Защо…
Защото има моменти, когато бих могла „гореща кръв да пия…“ Самодоволството на Пол ме дразнеше. Говореше за „скъпата Джейн“ като за недвижима собственост.
По-често обаче в такива моменти си мисля за смъртта. За възможната смърт: на бебетата, на Джеймс, на Джералд, на баща ми. Тя в края на краищата е окончателното и почти винаги удобно решение.