— Значи не можеш да кажеш дали е дошъл с кола?
— Не — отвърна Хъджис, но сякаш се колебаеше.
— Какво има, казвай! — подкани го Джонс.
— Изобщо не съм сигурен, така че това не го смятайте.
— За какво говориш?
— Ами вижте, аз се ослушвах, нали разбирате. Стреснах се, защото го чух да идва. Значи ако имаше кола, щях и нея да чуя. Чакълът по алеята вдига страхотен шум.
— Кога стана това?
— Средата на септември. Там някъде.
— Добре. Нещо друго.
— Ами да — той посочи рамото си, където Джак го беше халосал с вратата на колата. — Щом толкова искате да знаете кой е убил бабата, защо не поприказвате с онова копеле, дето снощи ми навехна ръката? Познах го веднага, щом излезе пред фаровете. Той непрекъснато обикаляше около старата, влизаше и излизаше, сякаш си беше у тях, но дяволски внимаваше Рут да я няма, когато идва. Засичал съм го на два-три пъти в гробището край църквата да чака теренът да се разчисти. Помислих си, че той може да е вашият човек, когато Рут ми каза, че китките на бабичката били срязани с кухненски нож.
— Защо не обясниш какво искаш да кажеш? — Чарли любопитно вдигна глава.
— Веднъж, докато чакаше край църквата, го видях да почиства един надгробен камък. Беше направо като хипнотизиран — той се усмихна самодоволно. — За тая работа случайно използваше голям кухненски нож. По-късно се върнах и прочетох надписа. „…с какво съм заслужил гнева ти, Създателю, благ и премъдър? Щом от теб съм създаден, част от теб ще умре ведно с мен.“ Някакъв си Фицгибън, който ритнал камбаната през 1883. Но надписът е готин. Аз също бих го използвал, когато му дойде времето.
— Нямаш късмет. Днес надгробните надписи се цензурират. Откакто паството й започна да намалява, църквата се взема насериозно. Жалко, че не можеш да го използваш — никому не би навредило.
— Е, сега заинтересувахте ли се от тоя тип?
— Винаги съм се интересувал от него, приятел — усмихна се Чарли мрачно. — Смъртта на мисис Гилеспи беше много добре изпипана в художествено отношение.
Купър откри инспектора в „Кучето и бутилката“ над поредната халба, с която поливаше сандвичите си с лук и сирене. Сержантът с въздишка се отпусна на стола до него.
— Май нещо не те държат краката — поинтересува се Чарли съчувствено, докато дъвчеше с апетит.
— Нямаше да ми направи особено впечатление — изпъшка Купър, — ако остарявах равномерно — колкото отвътре, толкова и отвън. Ако се чувствах наистина на петдесет и шест, изобщо нямаше да ми пука — той разтри прасците си, за да възстанови кръвообращението в тях. — Обещал съм на жената, че като се пенсионирам, пак ще започна да я водя да танцуваме, но както върви, май ще трябва да излизам на дансинга с патерици.
Чарли се ухили.
— Значи не е вярно, че човек е на толкова, на колкото се чувства?
— Пълни глупости. Единствено тялото определя на колко години си. Аз все още се чувствам на осемнадесет и дори ми се случва да си фантазирам, че съм футболист от националния, но в действителност съм деветдесетгодишен немощен старчок. Винаги съм искал да бъда Стенли Матюс — каза той замечтано. — Баща ми ме заведе да го гледам, когато „Блекпул“ спечели купата на УЕФА през 1953, като подарък за шестнадесетия ми рожден ден. Не беше игра, а чиста магия. Никога няма да го забравя.
— Аз пък винаги съм искал да бъда Том Кели — сподели Чарли.
— Кой е той?
Инспекторът се ухили, докато бършеше ръце в салфетката.
— Фотографът, който убедил Мерилин Монро да му позира гола. Представи си само: Мерилин, съвсем голичка, а ти — от другата страна на обектива. Ето това наричам аз магия.
— Сбъркали сме си професията, Чарли! В тая наша работа няма капка романтика.
— Май мисис Мариот не ти е повдигнала духа?
— Никак — отново въздъхна Купър. — Дадох й дума, че няма да използваме казаното от нея, освен ако не стане абсолютно наложително, но не виждам как ще удържа обещанието си. Ако това, което ми каза тя, няма нищо общо със случая, аз съм последният идиот. Първо, Джоана Ласел не е била единственото дете на мисис Гилеспи. Родила е още едно, тринадесет или четиринадесет месеца по-късно, от съпруга на мисис Мариот — той милостиво спести на Чарли подробностите. — Мисис Мариот живеела с убеждението, че мисис Гилеспи е убила бебето при раждането му, но сутринта на шести ноември, деня на убийството, тя й казала, че детето е било момче и че го е дала за осиновяване веднага след раждането.
Чарли се облегна назад и го погледна заинтригувано.
— Знае ли се къде е в момента?
— Сдърпали са се много здраво — поклати глава Купър — и тази малка подробност е била оставена без внимание. После мисис Гилеспи хлопнала вратата под носа на мисис Мариот. Тя твърди, че Матилда нарочно е искала да я уязви, така че може би не всичко казано тогава от нея трябва да се взема за чиста монета.