— Карай нататък.
— Второ — и това е наистина сериозно, — мисис Мариот навремето е откраднала приспивателни от кабинета на баща си. Твърди, че Матилда Гилеспи ги е използвала за убийството на Джералд Кавендиш. — Купър изложи подробностите, съобщени му от Джейн, като поклащаше глава всеки път, когато се наложеше да спомене името на Джеймс Гилеспи. — Този пък е направо гнусен. Изнудва всеки, който му падне. Горката жена е прекарала половината си живот в страх, че ще разгласи тайната й.
— Пада й се — безчувствено отбеляза Чарли. — Ама че на отвратителна компания попаднахме, Томи. И ще ми разправят, че страната едва отскоро била тръгнала към провал. Каза, че е отишла при мисис Гилеспи сутринта, в деня на убийството. Какво друго са си споделили?
— Убийство ли чух? — запита Купър с неприкрита ирония. — Да не искаш да кажеш, че най-после ти е дошъл умът?
— Карай нататък, дърт мошеник такъв — подкани го Чарли нервно. — Казвай, че не ме свърта.
— В началото мисис Гилеспи била много хладна и сдържана. Казала на мисис Мариот, че нещата са извън нейния контрол и че не е склонна да плати парите, които Джеймс иска от нея. Изобщо не я интересувало какво ще кажат или помислят хората. За смъртта на Джералд нямало никакви съмнения — било си чисто самоубийство и ако Джейн била решила да си признава, че е крала лекарства от баща си, то си било нейна работа. Матилда щяла да отрече, че знае каквото и да било — той отвори бележника си. — „По-достойна съм за съжаление, отколкото за обвинение“, казала тя и предупредила мисис Мариот, че по въпроса за детето нещата наистина могат да вземат лош обрат. Стигнала дотам да нарече мисис Мариот „глупачка“ за това, че е държала мъжа си в неведение толкова време. Развихрил се ужасен скандал и мисис Мариот на свой ред обвинила мисис Гилеспи, че съсипвала живота на всеки, до когото се докоснела, при което Матилда й посочила вратата с думите: „Джеймс е прочел личните ми книжа и знае къде е детето. Няма никакъв смисъл повече да се мълчи.“ Пак тогава й казала, че детето било момче и го дала за осиновяване. — Купър затвори бележника си. — Обзалагам се, че „личните книжа“ са били дневниците, а нещата „щели да вземат лош обрат“, защото вероятно била решила да признае извънбрачното си дете и да осуети плановете на Джеймс — той замислено се почеса по брадата. — Разбирам, че това не прави случая по-ясен отпреди. Така или иначе бяхме приели, че човекът, който е чел дневниците, е същият, който ги е откраднал и я е убил. Продължавам да смятам, че Джеймс Гилеспи не би говорил за тях, ако той беше убиецът. Какъв мотив има, за да го направи? За него тя е била много по-ценна жива. Не можеш да изнудваш мъртвец. На практика той е могъл да я шантажира не само с историята за детето, но и с убийството на чичо й.
— Едва ли би могъл да докаже нещо след толкова години. А ти пак правиш прекалено много предположения — възрази Чарли уморено. — „По-достойна съм за съжаление…“ — това е стих от „Крал Лир“.
— Е, и?
— Крал Лир полудява и започва да броди из полята край Дувър с корона от полски цветя и бурени на главата. Полудява, защото дъщерите му го лишават от кралството и властта.
— А аз си мислех, че короната от полски цветя е свързана с Офелия — измъчено простена Купър.
— При нея става дума за булчински венец — лениво го поправи Джонс. — Корона е носил Лир.
Той изведнъж се сети за епитафа върху надгробния паметник във Фонтуел.
— Я помисли, Томи, има някакъв странен паралел: Джак Блейкни с кухненския нож стърже надгробни надписи във Фонтуелското гробище… Не ти ли прилича малко на лудия Лир?
— Колко бири изпи, Чарли? — намръщи се Купър.
Инспекторът се облегна назад и дружелюбно го загледа.
— Учил съм „Крал Лир“ в гимназията. Страхотна пиеса. Има всичко за любовта, властта и човешкото несъвършенство.
— Като в „Хамлет“ — отбеляза Купър кисело. — Пък и в „Отело“ е същото.
— Разбира се. Това са все трагедии — при трагедията смъртта е задължителен завършек. Грешката на крал Лир е, че не разбирал добре същността на любовта. Придавал по-голямо значение на думите, отколкото на делата, и затова разделил кралството си между тези две свои дъщери, които на думи му показвали, че го обичат, но на практика мечтаели да се отърват от него. Той бил стар и уморен човек, ето защо искал да предаде някому юздите на държавата и да изживее остатъка от дните си в мир и спокойствие. Но бил крал и затова се отнасял с презрение към всяко чуждо мнение. Именно самоубийствената му увереност, че единствено той е наясно какво представлява любовта, станала причина за разрухата на цялото му семейство — Чарли самодоволно се усмихна. — Добре се справям, а? При това почти цитирам съчинението, което написах още в десети клас. По онова време ненавиждах тази блестяща пиеса. Намирах я за пресилена. Трябваха ми цели тридесет години, за да оценя достойнствата й.