— И на мен ми се струваше, че Офелия е твърде неправдоподобна интерпретация. Аз също се сетих за Лир, когато Сара ми разказа какво е видяла.
— Лир е единственото възможно обяснение.
— Нима? — вдигна вежди Джак.
— О, да — Чарли потри длани нетърпеливо. — Аз си представям нещата горе-долу така: Лир е имал две лоши дъщери, Гонерила и Регана, и една добра — Корделия. Прогонил Корделия, защото отказвала да го ласкае, а Гонерила и Регана възнаградил, понеже били достатъчно лицемерни и подли да го обсипват с лъжи, за да докопат своята част от кралството. Под Гонерила и Регана разбирайте Джоана и Рут Ласел. Корделия пък е синът на мисис Гилеспи, даден за осиновяване, т.е. детето, което тя е прогонила без пукнат грош — той се вторачи в Джак. — В пиесата Корделия се завръща, за да спаси баща си, към когото нейните сестри се отнасят грубо и жестоко. Мисля, че и в нашия случай е станало горе-долу така, казано, разбира се, съвсем условно. Нито Джоана, нито Рут са били в прекия смисъл на думата жестоки към мисис Гилеспи, а само отчайващо бездушни и неуправляеми. Корделия — в случая синът, изоставен от Матилда — изведнъж се появява, за да й внуши, че все още за нея може да съществува любов, че тя не е онеправданата и озлобена жена, за която се мисли, и накрая, че е дарила на света човек, с когото и тя, и светът могат да се гордеят. Добре ли се справям, мистър Блейкни?
— Да, но май прекалявате с въображението.
Инспекторът се подсмихна лукаво.
— Пита се само кой е Корделия.
Джак не отговори.
— И дали е дошъл да търси майка си, или го е довела чистата случайност?
Джак продължаваше да мълчи.
— Пита се също кой кого е познал пръв.
— Инспекторе, дори да има нещо вярно в това, какво общо има то със смъртта на Матилда?
— Днес Дейв Хъджис ми разказа интересна история. Видял един човек да се занимава с нещо много странно — почиствал надписите върху надгробен камък във Фонтуелското гробище. Бил изцяло погълнат от заниманието си. Хъджис се върнал и прочел надписа. Спомняте ли си текста?
— „Джордж Фицгибън, 1789 — 1833. …С какво съм заслужил гнева ти, Създателю, благ и премъдър? Щом от теб съм създаден, част от теб ще умре ведно с мен.“ Издирих го в общинските регистри. Умрял е от сифилис вследствие на разюздания си начин на живот. Нещастната му съпруга, Мария Фицгибън, умряла от същото четири години по-късно и била погребана до Джордж, но не й поставили паметник, защото децата й не искали да го платят. Вместо това има ръкописен епитаф в общинския регистър и той ми харесва повече: „Джордж беше похотлив, груб и грешен. От него прихванах лошата болест. Той беше слуга на дявола — дано си го прибере.“ Кратко и ясно. В сравнение с жена си този лицемер Джордж е направо смешен.
— Зависи кого е наричал свой създател — отбеляза Чарли. — Може пък да е искал да вземе за компания в ада майка си например.
Джак лениво чертаеше нещо с пръст по бюрото.
— Кой ви каза, че Матилда е имала дете, дадено за осиновяване? Трябва да е някой доста благонадежден, защото по непроверена и несигурна информация не бихте се решили да изречете всички тези глупости.
Джонс усети погледа на Купър, но се направи, че нищо не забелязва. Можеше да се мръщи колкото си иска, но нали самият той каза, че шансовете да опазят тайната на Джейн Мариот са нищожни.
— Информацията е от мисис Джейн Мариот, чийто съпруг е баща на детето.
— Страхотно! Значи това е информаторът — Джак явно се забавляваше с нетърпението на инспектора8. — Матилда не ми е майка, инспекторе. Ако беше вярно, щеше да е ужасно. А пък наместо това аз я харесвах.
— Значи мисис Гилеспи е излъгала, че има син — вдигна рамене Чарли, — и тогава в ролята на Корделия се явява жена ви. Трябва да е бил един от двама ви, иначе тя нямаше да направи такова завещание, защото определено не е искала да повтори грешката на Лир и да предаде богатството си на незаслужаващите го дъщери.
Джак понечи да възрази, но се отказа.
— Предполагам, че Матилда нарочно е заблудила Джейн Мариот за детето — каза той. — Просто така, от злоба. Тя никога не я наричаше по име и когато говореше за нея, употребяваше израза „онова жалко същество от лечебницата“. Беше жестоко, но Матилда като цяло си беше жесток човек, защото беше и много нещастна. — Джак млъкна, за да събере мислите си. — Разказа ми за своята история с Пол, когато почти бях завършил портрета й. Започна с това, че нещо в картината липсвало. Според нея бях пропуснал да изобразя греховността й. Измъчваше я ужасно чувство за вина. За това, че е изоставила детето си; за това, че не е могла да понася Джоана като бебе заради нейния плач и така е оправдала осиновяването на второто дете. Предполагам също, че се е чувствала виновна, задето не може да изпитва привързаност към нищо и никого. — Той направи пауза и неочаквано смени посоката на мисълта си: — Когато се е появила Сара, тя я е приела едва ли не като Божи дар и не след дълго у нея се затвърдило убеждението, че това е нейната дъщеря. — Джак с удоволствие съзерцаваше изненадата, изписана по лицето на Чарли Джонс. — Не веднага, инспекторе, но в течение на няколко месеца тя все пак стигнала до заключението, че точно Сара е детето, което е дала за осиновяване. Надявам се, не е необходимо да ви обяснявам, че е било момиче. Имало е твърде много неща, които са пасвали. Сара беше точно на възрастта на нейното дете; рожденият й ден съвпадаше с неговия; родителите й бяха живели в същия район, където се е намирал апартаментът на Матилда. Но най-важното беше друго — Матилда смяташе, че е открила невероятна прилика в маниерите на Сара и Джоана. Твърдеше, че имали еднакви усмивки и по един и същ начин накланяли глава. И двете имали навика да гледат вторачено събеседника си, докато той говори. Сара я беше очаровала още от първата им среща, което всъщност не е странно — жена ми има тази дарба. За пръв път от години Матилда се бе почувствала ценена и полезна. Толкова хубави неща наведнъж явно са й дошли много. Убедеността й, че е намерила изгубената си дъщеря, стана почти фанатична. Точно затова тя се сближи с мен и ми поръча да нарисувам портрета й — той унило се усмихна. — Отначало се заблудих, казах си, че най-после са ме оценили по достойнство, но бързо си дадох сметка, че тя просто търсеше повод да говори с мен, за да научи колкото е възможно повече за Сара. Аз бях единственият човек, който можеше да знае нещо ценно.