— Но как може да се прокара граница между професионализма и приятелството? Ако знаеш колко много се смеехме двете! Мисля, че бях една от малкото, които оценяваха чувството й за хумор, вероятно защото много приличаше на това на Джак — злостно, вулгарно, доста често дори жестоко, но изключително остроумно и духовито. Тя беше съвременната Дороти Паркър.
— Що за смешна сантименталност! Матилда Гилеспи си беше класическа кучка и изобщо не си въобразявай, че е гледала на теб като на равна. Години наред, докато не продаде Уинг Котидж, защото й трябваха пари, лекари, адвокати и счетоводители бяха принуждавани да минават през входа за прислугата. Това вбесяваше Хюс Хендри. Твърдеше, че тя е най-зле възпитаната жена, която някога е виждал. Направо не можеше да я търпи.
Сара избухна в смях.
— Може би защото тя право в очите го наричаше доктор Дулитъл. Веднъж я попитах дали от нейна страна това не е оценка на неговите професионални качества, а тя ми отговори: „Не изцяло. Но има известна прилика, защото и той е свързан повече с животните, отколкото с хората, понеже си е чисто магаре.“
Робин се захили одобрително.
— Хюс беше най-мързеливият и най-бездарният лекар, който някога съм виждал. По едно време, по-рано, бяхме решили да проверяваме медицинската му квалификация, тъй като по нищо не личеше, че има такава. Но никак не е лесно да направиш подобно нещо, когато става дума за старшия съдружник. Наложи се да си прехапем езиците и да си траем, докато благоволи да се пенсионира.
Той наклони глава и я попита:
— След като е наричала него доктор Дулитъл, на теб как ти казваше?
За миг погледът на Сара сякаш се изпразни и тя се загледа някъде зад него. После в очите й се пролича безпокойство, което трая, докато заговори.
— Беше обсебена от маниакална привързаност към онзи гаден Укротител. Като се замисля,наистина имаше нещо нездраво в това. Веднъж ми предложи да го пробвам, за да видя какво е усещането.
— И ти опита ли?
— Не. — Сара замълча за момент, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — Тя наричаше артрита си семейната скандалджийка, защото я тормозеше по цял ден. — Почука с писалката по зъбите си. — Като начин да го премахне от съзнанието си се кипреше с Укротителя, използваше го като противовъзпалително и обезболяващо средство. Ето защо мисля, че привързаността й към този предмет беше нездрава. Тя го слагаше със същата нагласа, с която монахът нахлузва власеницата си. Но на въпроса. Когато изхвърлих боклуците, които оня шарлатанин Хендри й беше предписал, и успях горе-долу да овладея болките в рамките на поносимото, тя започна да ме нарича своя малък Укротител.
Сара забеляза, че той не я разбира, и обясни:
— Понеже успях да сложа юздата на семейната скандалджийка, тя ме сравнява с Укротителя.
— И какво от това?
— Мисля, че се е опитвала да ми каже нещо по този начин.
Робин разпери ръце.
— Защо? Понеже го е надянала на главата си, преди да умре? Било е просто символ и нищо повече.
— Символ на какво?
— Ами нещо като „животът е илюзия“. Или че: „на тази земя всички сме затворници“. Може да е било последната й шега: „Сложиха ми завинаги юздата. Езикът ми е обуздан и няма вече да приказвам.“ — Той вдигна рамене. — Каза ли на полицията?
— Не. Бях толкова потресена, когато я видях, че не се сетих за това — тя направи безпомощен жест. — И съдебният лекар, и следователят не обърнаха внимание, когато им разказах за мушкатото, което тя отглеждаше в отвратителния си уред. Нейният „булчински венец“. Става дума за откъса от „Хамлет“, в който се описва смъртта на Офелия, и за ваната, пълна с маргаритки. Тогава си казах, че вероятно имат право да не ми обръщат внимание, но вече не съм толкова сигурна. — Гласът й заглъхна и тя остана мълчаливо втренчена в повърхността на писалището си.
Робин изчака няколко секунди.
— Добре. Да предположим, че се е опитвала да ти каже нещо. Да речем, че езикът й завинаги е обуздан. Смяташ ли, че може да има друго значение, различно от буквалното?
— Да — отвърна Сара уморено. — Че някой друг го е обуздал. Но това е безсмислица. Сигурна съм — ако Матилда е подозирала, че ще се опитат да я убият, нямаше да губи време да се докарва с Укротителя в хола, след като е могла просто да изтича до вратата и да се развика, колкото й глас държи. Цялото село щеше да я чуе и убиецът несъмнено щеше да разбере. Възможно е също самият убиец да е бил този, който е искал да изпрати посланието — „езикът й завинаги замлъкна“.