— Кога стана това, мистър Блейкни? — запита Чарли.
— Около две седмици преди да умре.
— Щом не е искала никой да знае, защо е казала на вас?
Джак не отговори веднага.
— Заради портрета — рече той след малко. — Наминах да й го покажа, макар да имах още работа по него. Исках да видя реакцията й. Аз отразявам в картината и това, как самият човек реагира на портрета си. Има голямо разнообразие: яд, страх, суетност, възмущение, разочарование… Закодирано изписвам думата точно под подписа си. Който знае как да гледа, може да разбере какво е мнението на нарисувания за нарисуваното. Един вид „шегата на художника“. Реакцията на Матилда беше доста странна — като че ли най-точната дума е „разкаяние“. Никой от хората, които съм рисувал преди, не се е разстройвал толкова от портрета си.
— Не го ли хареса? — предположи Чарли.
— Напротив. Дори се разплака, защото видя в него жената, която е могла да бъде — погледът му беше замислен. — Каза, че за пръв път някой истински я е разбрал.
— Да, но аз нищо не разбирам.
Джак погледна към сержанта, който продължаваше да седи втренчен в пода.
— Томи обаче разбира. Нали, приятелю?
Настъпи кратка пауза, после Купър вдигна глава.
— Говориш за златния цвят, който е нещо като сърцевина на картината — промълви той. — Това е Матилда в началото на жизнения си път, преди животът да я връхлети и да я изкриви изцяло.
Тъмните очи на Джак го гледаха приятелски.
— По дяволите, Томи! — възкликна той. — Не е възможно аз да съм единственият, който да оценява способностите ти. Абсолютно нищо не може да ти убегне.
Когато казах на татко, че съм бременна, от страх му прималя. Типично мерзко малодушие. Джералд, напротив, по-скоро се развълнува: „Мое ли е, Мати?“ — започна да ме пита през половин час. Вероятно би следвало да се чувствам отвратена, но не бях. Намирам неговата радост от собственото му постижение за наистина трогателна.
Баща ми, разбира се, настоява за аборт. Не било само заради възможния скандал, а и защото бебето щяло да се роди още по-голям идиот и от Джералд. Отказах. За нищо на света не бих си и помислила да се оставя в ръцете на някакъв криминален гинеколог. Татко каза, че познава в Лондон неколцина, които щели да го направят срещу съвсем малко възнаграждение. Нямам му и капка доверие — сигурно става дума за някоя пияна вещица, която работи с игла за плетене и джин вместо упойка. Ако детето бъде толкова дефектно, колкото твърди баща ми, едва ли ще живее дълго. Това, че Джералд е жив и на моменти е почти с ума си, се дължи единствено на глупостта на майка му, която самоотвержено го е кърмила много по-дълго от обикновеното.
Всяко зло за добро. Джералд никога досега не е бил толкова послушен. Мисълта, че нося негово дете, напълно е изтрила от ума му Грейс. Сега обаче ще се наложи да се омъжа, за да узаконя детето. Джеймс Гилеспи може да е много неприятен и досаден, но поне е сигурно, че ще се ожени за мен още утре, ако поискам. Татко казва, че той е хомосексуалист и бракът му е необходим, за да създаде впечатление за порядъчност. Но тъй като и аз се нуждая от съпруг по същата причина, не се съмнявам, че ще успея да го изтърпя през няколкото месеца, оставащи до раждането.
Казах на баща ми да не се тревожи (нещо, на което този глупак е напълно неспособен) и да ни пусне с Джеймс да живеем в лондонския му апартамент. Ще се върна вкъщи веднага след раждането. Междувременно татко ще отсяда в клуба си при редките — вече много редки! — случаи, когато е достатъчно трезвен, за да посети някое заседание на парламента. Днес следобед, бършейки пиянските си сълзи, той ме нарече „чудовище“. Искал от мен само да бъда мила с брат му и да се грижа да не му е скучно. При това много добре знае, че Джералд направи прощъпалника си в секса не с мен, а с Грейс. Интересно как е очаквал да забавлявам един сексуално активен идиот? Да играя с него бридж? Или да обсъждаме Платон? Боже мили, как мразя мъжете… Може би наистина съм чудовище…
ОСЕМНАДЕСЕТ
Джонс нетърпеливо потропваше с пръсти по масата.
— Казали сте на сержанта, че през нощта, когато е била убита мисис Гилеспи, сте се намирали при една актриса в Стратфорд. Проверихме — това не отговаря на истината. Мис Бенедикт — той погледна в листа пред себе си — заяви, че по-скоро ще скочи под влака, отколкото да ви допусне на километър от себе си.
— Така е — усмихна се Джак. — Нарисувах й портрет и оттогава не може да ме гледа.
— В такъв случай защо я посочихте за алиби?
— Защото вече бях казал на Сара, че съм бил при нея, а жена ми слушаше, когато сержантът ме попита.