— Можеше да се справиш и по-добре — обади се нетърпеливо Джак. — Спиди са неуки хорица, които и за хиляда години няма да разберат символиката на „Крал Лир“. Пол и Джейн Мариот са бягали от Матилда като от чума и едва ли биха посмели дори да се доближат до къщата, а още по-невероятно е да знаят къде си държи ножовете. Ако това, което Дъган е казал на Сара, е вярно, Джеймс Гилеспи няма да пречи на оповестяването на завещанието, а по-скоро ще се опита да ускори неговото оспорване, за да има шанс да предяви претенциите си за часовниците.
— Не остана никой друг.
— Остана и тази сутрин го доказах. Помислете: аз така бях стиснал Джоана за гърлото, че тя не можеше дори да гъкне. Писъците дойдоха по-късно — той внезапно стовари юмрук по масата. — Трябваше да се сетите още когато научихте, че Рут е била в къщата на шести ноември. Вие така и така сте щели да го разберете, но след много обикаляне и разпити, а Сара ми каза, че информацията ви е дошла от анонимно писмо. Защо не се запитахте кой може да е знаел, че през онзи ден тя е била в къщата? — Джак отново тропна с длан по масата, подразнен от озадаченото лице на Купър. — Помисли — обърна се той към него, — кой се опита да „спаси“ Джоана тази сутрин?
Вайълит Орлов отвори вратата и удивено се вгледа в парчето хартия, обвито в полиетилен, което сержант Купър вдигна на нивото на очите й. Той го подържа така няколко секунди, после го обърна към себе си и зачете: „Рут Ласел е била в Сидар Хаус…“ Когато свърши, я погледна и попита:
— Прави ли сме да смятаме, че това писмо е писано от вас, мисис Орлов? — гласът му беше любезен и тих.
— Дънкан го писа. Но ние се опитвахме да помогнем — отговори тя задъхано, като бързо местеше очи от Купър към застаналия малко по-назад Чарли Джонс. Липсата на каквато и да било враждебност в изражението им изглежда я успокои.
— Знам, че беше по-добре да дойдем лично, но беше толкова неудобно — тя бегло кимна към другата част на къщата. — Все пак сме съседи, а Дънкан ненавижда усложненията — усмихна се жената несигурно. — Полицията не би могла да си върши добре работата, ако хората, които знаят нещо, си мълчат, но с писмо ни изглеждаше някак по-тактично… За да не се намесваме лично, нали разбирате.
— Напълно ви разбираме — окуражително се усмихна Купър — и сме ви много благодарни, че сте си дали труда да ни сигнализирате.
— Значи всичко е наред. Казвах му аз на Дънкан, че е важно.
— Той не беше ли съгласен с вас?
Тя боязливо погледна през рамо и притвори вратата зад себе си.
— Не можех да оставя нещата така — доверително прошепна. — Да знаете колко мързелив е станал, откакто дойдохме тук! Изобщо не иска да се помръдне дори на милиметър. Не желае да си променя навиците и направо не може да понася, както той ги нарича усложненията. Казва, че се е пенсионирал, за да си почива на спокойствие, и не желае да бъде затормозяван с каквото и да било. Вярно е, че за нищо не го бива, но това не е оправдание. Не искам да си кривя душата — той ме дразни със своята… безинициативност.
— В такъв случай смъртта на мисис Гилеспи за него трябва да е била истински стрес. Непрекъснато обикалящите насам-натам полицаи, мисис Ласел и дъщеря й в къщата…
— Никак не им се зарадва — съгласи се тя, — но каза, че нищо не можем да направим. „Не се разстройвай — успокояваше ме. — Малко търпение и всичко ще отшуми.“
— И все пак сигурно е доста неприятно непрекъснато да се тревожите какво ще стане сега със Сидар Хаус. Къщата вероятно ще бъде продадена, без вие да можете да повлияете на избора на купувача.
— Точно така. Дънкан наистина ще се побърка, ако ни дойдат съседи с някакви шумни деца — тя понижи глас. — Знам, че не е хубаво да се радваме на нещастието на другите, но не мога да отрека — за нас е истинско облекчение, че Джоана и доктор Блейкни се карат заради завещанието. Те ще се съдят, нали разбрахте, а Дънкан казва, че подобни дела отнемат години.
— А междувременно къщата ще остане празна.
— Точно така.
— Значи вече е напълно сигурно, че мисис Ласел ще оспори завещанието?
— О, да.
— Тя ли ви каза?
Вайълит се сви виновно.
— Чух, като се караха с докторката в гостната. Не си мислете, че подслушвам, никога не го правя, но… — тя не довърши изречението си.
— Тревожили сте се и сте искали да разберете какво става — подсказа й услужливо Купър.
— Точно така — пак повтори жената. — Все някой трябва да проявява интерес. Ако остане на Дънкан, ще разберем кои са ни съседите едва когато стане прекалено късно.
— Както с мисис Гилеспи. Предполагам, че и нея често сте чували.
Вайълит изкриви уста в неодобрителна гримаса.