— Нямах голям избор. Тя изобщо не си даваше сметка колко пронизителен е гласът й. Непрекъснато викаше и винаги беше убедена, че само тя е правата. Да ви кажа честно, никога не съм се заслушвала нарочно. От време на време Дънкан намираше това за забавно, особено когато тя крещеше по телефона, което често й се случваше. Обиждаше хората по най-нищожни поводи и си мислеше, че никой не я чува. Беше лош човек.
Чарли кимна сговорчиво.
— Тогава не е ли малко чудно, че нищо не сте чули в нощта, когато е умряла? Тя несъмнено е говорила с убиеца.
Лицето на Вайълит внезапно почервеня.
— И аз така си мисля, но явно не е говорила. Дънкан не е чул нито звук.
Джонс се престори, че не забелязва смущението й.
— А вие, мисис Орлов? Вие чухте ли нещо?
— О, Боже! — простена тя. — Говорите ми, сякаш съм извършила престъпление. Също като Дънкан. Пийнах една-две чашки вечерта, ама наистина съвсем малки. Дънкан се налива само с чай и не одобрява това, но аз винаги съм мислила, че няма нищо лошо да си пийнеш. Матилда го правеше от години и казваше, че е съвсем нормално да се пие. Според нея ненормалното беше да не пиеш. Смучеше много повече от мен — жената отново повиши глас. — Да не мислите, че съм алкохоличка?
— Боже опази, не! — възмути се Чарли от предположението й и веднага превключи на пиянската тема. — Аз например, ако не си пийна добре преди лягане, на сутринта съм страшно нервен.
— Точно така — не пропусна да повтори тя. — Но аз често дремя пред телевизора и онази вечер пак съм заспала. Нищо чудно — бях прекарала деня при сестра ми в Пул, а тези неща вече са доста изморителни за мен. Нали разбирате, не съм в първа младост. Дори Матилда де се е скъсала да вика, не бих могла да я чуя. Дънкан се кълне, че нищо не е имало, но той толкова се бои от усложнения, та дори да е чул викове за помощ, сигурно си е внушил, че тя се кара с някого.
— Да имате представа по кое време сте заспали? — запита Купър, проявявайки повече интерес към състоянието на обувките си, отколкото към нейния отговор.
— Много рано — въздъхна тя. — Бяхме вечеряли и седнахме да гледаме „Сляпа неделя“. Следващото, което си спомням, е, че Дънкан ме разтърси и ми каза, че хъркам и му преча да гледа късните новини. Господи, колко бях уморена! Едва се добрах до леглото и съм спала като пън чак до сутринта. Непрекъснато си мисля, че ако бях останала будна, може би щях да успея да направя нещо за бедната Матилда.
„Тук си абсолютно права“ — помисли си Купър. Чарли кимна към вратата.
— Сега може ли да поговорим със съпруга ви, мисис Орлов?
— Необходимо ли е? Той няма да ви каже нещо по-различно, но пък ще ми се цупи чак до утре сутринта.
— Боя се, че ще се наложи — инспекторът извади от джоба си лист хартия. Видът му беше едва ли не виновен. — Това е заповед за обиск на дома ви. Уверявам ви, че ще действаме колкото е възможно по-внимателно. — Той се обърна назад и извика: — Бейли! Дженкинс! Уотс! Покажете се, момчета. Можем да почваме.
Напълно зашеметена от внезапния обрат на събитията, Вайълит покорно отстъпи встрани и Джонс, Купър и тримата полицаи влязоха в антрето и се запътиха към хола. Когато я подминаха, тя бързо се шмугна в кухнята с виновно изражение.
Въпреки неочакваната поява на двамата полицаи Дънкан остана невъзмутим. Само малките му очички се впериха в тях с внимателен и преценяващ поглед.
— Извинете ме, че не ставам — учтиво кимна той и посочи към крехко елегантно канапе. — Вече не съм толкова пъргав.
Те отказаха също с учтиво кимване, уверени, че канапето ще се разпадне под общата им тежест.
— Вече съм се срещал със сержант Купър, но не съм имал честта да се запозная с вас, сър — продължи Орлов, като любопитно се взираше в Чарли Джонс.
— Главен следовател инспектор Джонс — представи се Чарли.
— Приятно ми е — радушно откликна Орлов.
Чарли сдържано кимна в отговор. Започваше да изпитва сериозни съмнения. Тялото на мъжа срещу него изпълваше докрай и без това обширния фотьойл, коремът му висеше едва ли не върху коленете и му придаваше вид на силно прищипан кренвирш. Как би могъл този човек да се свърже с изтънчената артистичност на предполагаемия убиец? Толкова дебел?… Та той не би могъл дори да се измъкне от стаята, без да събуди жена си.
Инспектор Джонс съвсем несъзнателно, професионално се заслуша в плиткото хрипливо дишане на Дънкан. При всяко поемане на въздух дробовете му отчаяно се бореха с огромния натиск на преливащата плът. Чарли си спомни думите на Хъджис: „Гласът му беше задъхан, сякаш имаше проблеми с дробовете.“ Ставаше дума за човека, който беше влязъл през задната врата, използвайки ключа изпод саксията.