— Беше ли известно на мисис Гилеспи, че вие знаете за ключа под саксията? — попита инспекторът без предварителна подготовка.
— Не разбирам въпроса ви, инспекторе — изненада се Орлов.
— Няма значение. Имам свидетел, който може да ви разпознае. Видял ви е да влизате една сутрин. През септември.
Дънкан се усмихна и размърда бузи.
— Да съм влизал там? Аз? — над главата им се чу скърцането на преместван по пода тежък предмет, вероятно част от мебелировката. Полицаите претърсваха горния етаж.
Орлов погледна към тавана.
— Защо правите това?
Чарли извади заповедта за обиск и му я подаде.
— Търсим дневниците, или по-точно остатъците от дневниците на мисис Гилеспи. Имаме известни основания да смятаме, че са били откраднати от библиотеката й и че сте го направили именно вие.
— Твърденията ви са доста странни.
— Отричате ли?
— Разбира се, че отричам, уважаеми — засмя се от сърце Дънкан. — Никога не съм и предполагал, че точно тя ще седне да пише дневници.
Чарли смени темата.
— Защо при разговора ви със сержант Купър не сте споменали, че Рут е била в къщата в деня на убийството? Не сте му съобщили също за скандала между мисис Джейн Мариот и мисис Гилеспи.
— Как да ви съобщя за неща, на които не съм бил свидетел?
— Безсмислено е да отричате. В края на краищата сте били тук. Джейн Мариот казва, че и двете са крещели колкото могат. Същия ден Рут е позвънила на предната врата, защото си била забравила ключа.
— Аз просто не бях тук, инспекторе. Безсмислено е да си мълча, но нямам какво да кажа. Използвах случая, че жена ми я няма, и излязох да се разходя.
Откъм вратата се чу възклицание.
— Дънкан! — почти извика Вайълит. — Как можеш да разправяш такива лъжи? Та ти никога не се разхождаш — тя войнствено пристъпи към средата на стаята. — И не си мисли, че не знам защо лъжеш. Не ти се занимава с полицията заради проклетия ти мързел. Знам, че си бил тук, и съм сигурна, че си чул и Джейн, и Рут. Винаги чуваме, когато Рут си идва. Тя и баба й не можеха да стоят в една стая, без да се карат. Същото беше и с майка й. Не мога да упрекна бедното дете — то просто иска да го обичат, а нито Матилда, нито Джоана са способни на подобно нещо. Единствените хора, с които Матилда се държеше човешки, бяха двамата Блейкни, знаете ги — художникът и жена му. С тях тя дори се смееше. И нека си остане между нас, но май се събличаше гола пред него. Чувала съм я как се прави на свенлива глупачка в спалнята. Казваше: „Не е лошо за старица като мен, нали?…“, и: „Някога бях наистина красива. Мъжете тичаха след мен.“ Това е вярно, наистина го правеха. И Дънкан навремето беше влюбен в нея. Бяхме толкова млади. Естествено, той сега отрича, но аз си знам. На всички момичета ни беше ясно, че в сравнение с нея сме на второ място. Матилда се правеше на недостъпна, нали разбирате, и това влудяваше тези глупаци — тя спря, за да си поеме въздух, и Купър, който стоеше до нея, ясно усети миризмата на уиски. Изпита съжаление към тази женица, чийто живот никога не бе дал цвят, защото го беше прекарала в сянката на Матилда.
— Не че е толкова важно — продължи тя. — Чак пък толкоз. Той отдавна е изгубил всякакъв интерес към нея. Никой не обича хората, които се държат отвратително, а тя само това правеше. Беше й много забавно. Можеше да наговори всякакви гнусотии и след това да започне да се смее. Не я чувствах близка, пази Боже, но я съжалявах. Можеше да изживее живота си много по-добре, но нищо не постигна и това я беше озлобило. — Вайълит ядосано впери очи в съпруга си. — Знам, че тя нарочно те дразнеше, Дънкан. Наричаше те мистър Жабчо. Ала това не е основание да отказваш помощта си на полицията да намери убиеца й. Нищо не оправдава убийството. Сега, като мина известно време, си мисля, че най-непростимото в случая е, дето й е сложил на главата онази ужасия. Помниш ли как се стресна самият ти, когато Матилда го сложи на твоята глава?
Тя се обърна към Чарли Джонс.
— Една от нейните ужасни шеги. Казваше, че единственият начин Дънкан да отслабне е да му се запуши устата. Един ден, когато бил заспал в градината с отворена уста, тя се промъкнала зад него и надянала онази мръсна ръждива клетка на главата му. Горкият! Едва не умря от уплаха — Вайълит отново млъкна, за да си поеме въздух, но явно вече беше изпуснала парата и не продължи.
Тишината беше тягостна. Пръв се реши да заговори Чарли. Внимаваше да не повиши глас.
— Е, мистър Орлов, предполагам, че и вие сте й го поставили, когато вече е била заспала. Интересно ми е обаче как сте успели да й дадете приспивателното. Нашият експерт смята, че са били четири или пет хапчета, а тя сама никога не би глътнала толкова много.