Погледът на Дънкан за момент се задържа върху изплашеното лице на жена му, после се прехвърли към Купър.
— Всички стари жени имат две основни слабости — едва-едва се усмихна той. — Много пият и много говорят. Вие бихте харесали Матилда, сержант. Тя беше забавна жена, макар че спомените ми за нея са несравнимо по-привлекателни от оригинала. Направих голяма грешка, като се върнах тук. Както вече, струва ми се, споделих с вас, хубавите страни на старостта не са много — лицето му изглеждаше почти ведро. — Предпочитам мъжката компания. Мъжете са много по-лесно предсказуеми.
— Това е добре за него — отбеляза Купър същата вечер в кухнята на семейство Блейкни, — като се има предвид, че ще прекара остатъка от живота си в затвора.
— Само ако успееш да докажеш, че го е извършил той — уточни Джак. — Какво ще стане, ако не си признае? Ще останете само с косвени доказателства и ако адвокатът му има поне малко ум в главата, без никакви трудности ще убеди съда, че Матилда се е самоубила. Вие дори още не знаете защо го е направил.
— Все още не.
— Дали Вайълит не знае нещо? — попита Сара.
Купър песимистично поклати глава, спомняйки си за мисис Орлов. Бяха я оставили в Уинг Котидж да кърши ръце и объркано да повтаря, че сигурно е станала грешка.
— Казва, че нищо не знае.
— Не намерихте ли дневниците?
— Не съм и очаквал да ги намерим. Трябва да ги е унищожил доста отдавна.
— Нищо не мога да разбера — обади се Сара ядосано. — Как я е накарал да вземе хапчетата? Защо го е направил? Защо Вайълит не се е събудила? Защо не ви е казал, че Рут е била там онази нощ, щом е искал да ви насочи към нея? И това, което наистина съвсем не разбирам, е: защо Джейн се е карала с Матилда същия ден.
Купър бегло погледна към Джак, после извади цигарите си.
— Ще се опитам да отговоря на някои от въпросите ви — той постави цигара в ъгъла на устата си и щракна запалката. — И Матилда, и Вайълит са обичали да си пийват вечер. Не е изключено Матилда нарочно да е пристрастила съседката си към това, представяйки й го като възможност да се противопостави на Дънкан. Така или иначе, Вайълит е имала навика да си пийва вечер и да дреме пред телевизора. В нощта на убийството е заспала горе-долу по време на предаването „Сляпа неделя“, което започва в шест и тридесет. Събужда се замалко едва след десет, когато Дънкан я е сбутал, че хърка. По време това съвпада според нейните думи с късните новини. После стигнала до леглото и спала като мъртва чак до сутринта — той изтръска пепелта в дланта си. — Не е било сън. Не е било спане. Било е нещо като припадък, който обаче едва ли се е дължал единствено на алкохола и най-вероятно е причинен от здрава доза приспивателно. Как иначе Дънкан би могъл да излезе от стаята, без да я събуди? Най-вероятно той грижовно я е посрещнал при нейното завръщане след уморителния ден в Пул и й е сипал солидна доза пиячка, подправена с приспивателни хапчета. „Седни да си починеш, мила, отивам да ти сипя още една чашка.“ Изчакал я е да заспи, после е почукал на съседната врата и е почерпил Матилда със същото. Бутилката е била в кухнята — какво по-естествено от това просто да я вземеш оттам. С добавките в нея.
— Но откъде се е снабдил с приспивателните? Той ми е пациент и съм абсолютно сигурна, че никога не съм предписвала нещо подобно нито на него, нито на Вайълит.
— Може да е използвал тези, които сте предписали на мисис Гилеспи.
— В такъв случай кога ги е откраднал? — попита Сара. — Матилда сто на сто би забелязала, че й липсват хапчета.
— И да е забелязала — обясни сержантът, — вероятно е решила, че ги е задигнала нейната собствена дъщеря. Почти съм уверен, че мисис Ласел е преслушвала аптечката на майка си. При нейното състояние…
— Кой ти каза? — запита Джак. Изглеждаше ядосан.
— Ако си говорим истината — ти. Но не бях сигурен какво точно употребява, докато вчера не претърсихме къщата заради дневниците. Никак не я бива в криенето. Цяло чудо е, че досега не си е имала работа с полицията. Сега обаче парите свършиха и неприятностите й са само въпрос на време.
— Нищо не съм ви казвал!
Купър неодобрително изцъка.
— Напротив, каза ми всичко, което беше разбрал за мисис Ласел, включително и това, че я презираш. Спомняш ли си, говорехме за Отело и Яго. Аз те слушах, но заедно с това гледах портрета й. Видях отчайващо слаб и фрагментарен характер, чиято относителна цялост — той описа с двете си ръце окръжност — зависи от външни стимулатори. Сравних бледите цветове и несигурните мазки на този портрет с яркостта и силата в портретите на Матилда и Сара и реших, че си нарисувал… жена без съдържание. Единственото реално нещо, което си могъл да усетиш у нея, е било отразена реалност — с други думи, личност, която се изразява като такава опосредствано, с помощта на нещо или някого. Не беше трудно да се досетя, че става дума или за алкохол, или за наркотици.