— Но това също няма смисъл. Защо убиецът ще дава да се разбере, че става дума за убийство, след като е положил толкова много усилия да го докара като самоубийство?
Тя разтри уморените си очи.
— Без Укротителя всичко би изглеждало ясно и недвусмислено. С него е точно обратното — всичко друго, но не и самоубийство. И защо са в случая цветята, за Бога! Какво ли пък би трябвало да ни съобщят те?
— Ще трябва да кажеш на полицията! — заяви Робин с внезапна решителност и посегна към телефона. — По дяволите, Сара, кой друг знаеше, че тя те нарича свой малък Укротител? Сигурно ти е минавало през ум, че посланието може да е отправено и към теб.
— Какво послание?
— Не знам. Може би заплаха: „Ти си следващата, доктор Блейкни.“
Тя се изсмя.
— Аз пък го виждам като подпис — тя изписа нещо с върха на пръста си върху бюрото. — Нещо като знака, който Зоро оставя по своите жертви.
— Исусе! — възкликна Робин и върна слушалката на мястото й. — Може би наистина е по-умно да не казваш нищо. Най-вероятно е било самоубийство — ти самата каза, че изпитвала болезнена привързаност към дяволското нещо.
— Но аз държах на нея.
— Ти държиш на всички, Сара. Няма защо да се гордееш с това.
— Започваш да говориш като Джак.
Тя придърпа телефона, набра полицейското управление в Леърмаут и поиска да говори със сержант Купър.
Робин я наблюдаваше с израз на мрачно примирение. Тя не си и представяше как ще се развържат езиците, ако вятърът довее и най-малкия слух за галеното име, с което я е наричала Матилда. С любопитство и с нотка на вероломство той се питаше защо беше избрала точно на него първо да съобщи това. Същевременно изпитваше неясното чувство, че по някакъв начин си беше послужила с него. Но как? Дали като с аршин, с който да мери реакциите на другите? Или като с изповедник?
Сержант Купър вече си беше отишъл и отегченият глас от другата страна на жицата служебно обеща да му предаде на другата сутрин молбата на Сара да разговаря с него. В края на краищата нямало нищо спешно. Случаят бил приключен.
Как мразя артрита си и жестоката неподвижност, която ми налага! Днес видях призрак, но не можах нищо да му направя. А би трябвало да го тръшна на земята и да го пратя обратно в ада, откъдето е дошъл. Вместо това можех да използвам само езика си, за да се опитам да го ухапя от разстояние. Дали Джоана не го е призовала, за да витае наоколо ми? Звучи доста правдоподобно. Тя започна да крои нещо, откакто намери онова проклето писмо… „Неблагодарност, демон със сърце от хладен мрамор, щом се вмъкнеш ти във родно чедо, става то по-страшно от морски змей…“ Но все пак да използва Джеймс! Това никога няма да й простя. Или може би той е този, който я използва? Четиридесет години не са достатъчни да го променят. Какви ли наслади е изпитал в Хонконг? Четох някъде, че там момчета се обличали като момичета, за да доставят на педерастите тръпката на фалшивата нормалност, с която да кичат гнусната си перверзия пред непосветената публика. Той изглежда болен. Ах, какво чудесно разрешение на всички проблеми би била смъртта му!
В наши дни убедително и свободно говорят за цикли на насилието, но колко по-сложни са те, когато неподправеното насилие се стоварва върху децата заради греховете на родителите!
Ала всички се връща към този, който го е извършил…
ТРИ
Джак работеше в студиото си, когато най-после, някъде към единадесет часа, ключът на Сара прещрака в ключалката. Той я погледна, когато минаваше край отворената му врата.
— Къде си била?
— В семейство Хюит. Задържаха ме за вечеря. Ти ял ли си?
Стоеше на прага и го гледаше. Той кимна с отсъстващ вид. Храната не влизаше в ценностната система на Джак. Той посочи с глава към платното върху триножника.
— Как ти се струва?
„Колко по-просто и удобно щеше да е — помисли си тя, — ако бях тъпа и наистина не разбирах какво се е опитвал да постигне с тази картина. Колко по-лесно щеше да бъде, ако просто можех да приема това, което един-двама критици бяха благоволили да кажат — претенциозен боклук и лошо изкуство.“
— Трябва да е Джоана Ласел.
Но не тази Джоана Ласел, която всеки би познал, ако не се смятат траурното облекло и златистият блясък на косата й, предадени с втръсналите й вече форми и колорит, с които Джак изразяваше емоциите си. И в това платно, както при първите му опити, имаше изключителна необузданост и порив. Сега щеше да продължи да работи със седмици, пласт след пласт, маска върху маска, опитвайки се посредством боите да изгради и пресъздаде сложността на човешката личност. Сара познаваше неговия цветови код почти толкова добре, колкото и самият той, и успя да схване доста ясно това, което до момента беше нахвърлил в най-общи линии. Скръб и лош край за майка й, презрение и пренебрежение за дъщеря й, а за нея (я да видим кой ще познае?) чувственост.