— По-добре да търсят остатъци от машинописен текст с печата на „Хауърд и синове“ — подметна Купър, изваждайки писмата. — Направили са й официална оферта за закупуване на земята на първи ноември. Не открихме нищо подобно, макар да преровихме всичките й книжа. Орлов вероятно е отмъкнал цяла папка, защото Хауърд старши също е събрал цяла папка с кореспонденция относно землището на Сидар Хаус. Не си спомням да сме намирали нещо подобно из къщата. Ако бяхме открили поне един лист, щяхме да загреем много по-рано.
— Грешката си е лично нейна. На никого не е вярвала и е държала всичката си информация за собствено ползване. Даже го е казала в писмото си до Рут:"…в това семейство имаше твърде много тайни". Ако беше споменала какво смята да прави поне на един човек, вероятно още щеше да е жива.
— Значи не сме си задавали правилния въпрос, Чарли.
Инспекторът неочаквано се разсмя.
— Ако отговорът е четиридесет и две, кой е въпросът? Вземи да прочетеш „Пътеводител на галактическия стопаджия“, приятел. Няма значение какъв въпрос задаваш, щом отговорът не ти върши работа. Не си разваляй съня с глупости.
Макар и със закъснение, напоследък Купър се опитваше да навакса в четенето. Извади бележника и си записа заглавието. Можеше пък да се окаже нещо по-смилаемо от „Отело“, с когото се мъчеше в момента. Прибра молива в джоба си и разказа на Чарли за разговора с Хауърд.
— Първия път са се пазарили цели шест седмици, преди да стигнат до споразумение. Счупил телефона да й звъни, без тя да се умори да му отказва. Накрая го принудила да плати толкова, колкото тя поискала. Горката… Орлов разбрал, че работата му е опечена, когато я е чул да отказва за втората продажба. Много го е улеснила — той тупна с длан по изписания на машина лист. — Премахва я и пуска това по пощата на другия ден. Просто и ефикасно. Хауърд каза, че щом получил писмото, веднага забравил за сделката, защото вече съвсем ясно й бил обяснил, че не може да предложи повече при сегашното положение на пазара.
Чарли взе писмото и го разгледа.
— В хола на Орлов имаше портативна пишеща машина. — На бюрото — припомни си той. — Я да кажа на момчетата, така и така са там, да ми направят набързо едно сравнение. Той е хвърлил всички сили да подправя подписа и е забравил, че всяка пишеща машина си има свой собствен „подпис“.
— Не може да е извършил чак такава глупост — възрази Купър.
Оказа се, че може.
— Дънкан Джерамайя Орлов… в съответствие със закона ви обвинявам в убийството на Матилда Берил Гилеспи… в събота, шести ноември — гласът на съдебния обвинител звучеше монотонно и безстрастно. Купър почти не слушаше — знаеше формулировката почти наизуст. Вместо това въображението му неочаквано ясно рисуваше първоначалната сцена — възрастна жена с изтекла кръв и с ръждясала клетка на главата. Сега вече съжаляваше, че не я е познавал. Съвсем ясно чувстваше, че каквито и грехове да бе извършила, познанството с нея е било привилегия.
„… отказва освобождаване под гаранция поради сериозността на предявеното към вас обвинение и определя мярка за неотклонение задържане в предварителния арест.“
Дънкан Орлов закри лице с пухкавите си ръчички и заплака. Едва сега Купър го погледна. Дънкан говореше — тихо и плачливо. Той не бил виновен, Матилда била виновна. За всичко. Той бил стар и уморен човек. Какво щяла да прави Вайълит без него!
— Ще смуче по цял ден — пошушна на ухото на Купър съдебният обвинител. Дълбока бръчка проряза челото на сержанта.
— По дяволите, Орлов, Матилда е заслужавала нещо по-добро от вас — възкликна той с погнуса. — Би могъл да я убие поне някой смел мъж, а не такъв страхливец като вас. Защо точно вие решихте да се правите на Господ и да разполагате с живота й?
— Един смел мъж не би го сторил, сержант Купър — каза Орлов и обърна празните си очи към полицая. — Страхът, а не смелостта я уби.
— Страх от какво, мистър Орлов? От няколко къщи в парка?
Дънкан поклати глава.
— Не мога да се променя — той прокара трепереща длан по лицето си. — Тя ме направи такъв. От четиридесет години ненавиждам жена си и мечтая за нея. Това е ад. Никой не може да се измъкне читав от него.
— Затова ли се върнахте във Фонтуел? За да подхранвате фантазиите си?
— Не можех да се преборя с тях, сержант, защото те се бяха преборили с мен много отдавна.
— Но вие сте се върнали преди пет години, мистър Орлов.
— Повярвайте ми, нищо не съм искал от нея. Може би няколко споделени спомена. И спокойствие. Най-вече спокойствие. След цели четиридесет години не можех да имам големи изисквания.